— Лельо Рита?
— Ммм?
Тя намръщено се взираше в панделката, която се беше завързала в ръцете й.
— Искам да поговорим за нещо.
— Ммм?
— За мама.
Толкова остър поглед, че ме поряза.
— Добре ли е?
— О, да, добре е. Не е нищо такова. Просто се бях замислила за миналото.
— А, това е нещо друго, миналото… И за какво точно от миналото си мислеше?
— За войната.
Тя остави торбичката.
— Да видим.
Продължих предпазливо. Леля Рита обича да говори, обаче тази тема беше деликатна.
— С мама и с чичо Ед са ви евакуирали, нали?
— Да, за кратко. Беше ужасно преживяване. Какво ще ми хвалят чистия въздух! Пълни глупости. Никой не ти обяснява колко вони в провинцията, за купчините топли-топли лайна на всяка крачка. А уж ние сме били мръсни! Оттогава не мога да възприемам кравите и хората от провинцията по друг начин. Нямах търпение да се върна тук, при опасните бомби.
— Ами мама? И тя ли се чувстваше така?
Бързо подозрително пламъче.
— Защо? Тя какво ти каза?
— Нищо. Нищо не ми е казала.
Рита отново насочи вниманието си към малката бяла торбичка, обаче в сведения й поглед имаше някаква стеснителност. Усещах я как си хапе езика, за да прекъсне потока от неща, които иска да каже, обаче подозира, че не бива.
Нелоялността изгаряше вените ми, но знаех, че няма да имам по-добра възможност. Всяка дума ме изгаряше.
— Нали я знаеш каква е.
Леля Рита рязко си пое дъх и явно й замириса на преданост. Стисна устни и ме стрелна с кос поглед, после наведе глава към моята.
— На майка ти много й хареса. Не искаше да се връща у дома. — В очите й проблесна смайване и аз разбрах, че съм улучила старо болно място. — Що за дете не иска да е при родителите си, при своите? Кое дете ще предпочете да остане при друго семейство?
Дете, което не се чувства на мястото си, помислих си и си спомних собствения си виновен шепот в тъмните ъгли на спалнята на братовчедите ми. Дете, на което му се струва, че е попаднало някъде, където не му е мястото. Обаче не казах нищо. Имах чувството, че човек като леля ми, който има късмета да бъде точно там, където му е мястото, просто няма смислено обяснение.
— Може би се е страхувала от бомбите — казах накрая. Гласът ми беше дрезгав и аз се прокашлях, за да прогоня прашинките. — От войната?
— Как пък не! Беше уплашена, но не повече от всички нас, останалите. Другите деца искаха да се върнат в разгара на събитията. Всички хлапета от нашата улица се прибраха у дома, слизаха в убежищата заедно. Ами чичо ти? — В погледа на Рита се прокрадна уместно благоговение при споменаването на чичо ми Ед. — Пътувал на автостоп чак от Кент. Нямал търпение да си дойде, когато започна страшното. Пристигнал посред едно въздушно нападение, точно навреме, за да прибере простоватото ни съседче на сигурно място. Обаче не и Мери. Тя направи точно обратното. Отказваше да си дойде, докато накрая татко не замина и не я домъкна насила. Майка ни, твоята баба, не можа да го преживее. Не говореше много, такава си беше, преструваше се, че е доволна, понеже Мери е на безопасно място в провинцията, но ние знаехме. Да не сме слепи.
Не можех да срещна суровия поглед на леля ми: чувствах се опетнена от предателство, виновна по силата на връзката ми с мама. Предателството на мама към Рита и днес си беше напълно реално, усетих го като враждебност, която още гореше в петдесетгодишната пролука между онова време и сега.
— Кога беше това? — попитах и се заех със следваща торбичка, невинна като младенец. — Колко време я нямаше?
Леля Рита забоде в долната си устна своя дълъг бебешкорозов нокът с нарисувана пеперуда на връхчето.
— Да видим… бомбардировките вече бяха започнали, обаче още не беше зима, понеже баща ми донесе иглики от пътуването. Толкова му се искаше да смекчи сърцето на мама, да улесни всичко възможно най-много. Такъв си беше татко. — Нокътят отмерваше замислен ритъм. — Трябва да е било през 1941 година. Март, април, там някъде.
Значи, за това поне е била откровена. Мама беше отсъствала за малко повече от година и се беше върнала у дома от Милдърхърст шест месеца преди Томас Кавил да обещае на Джунипър Блайд да се ожени за нея, а после да я изостави и да разбие сърцето й.
— Тя някога…
Заля ме оглушителна музика от мюзикъла „Хот Шу Шафъл“. Новият мъничък телефон на леля Рита засвири от плота.
„Не вдигай“, примолих се мълчаливо, понеже отчаяно копнеех нищо да не прекъсва разговора ни, който най-сетне беше потръгнал.
Читать дальше