Кейт Мортън - Отминали времена

— Не, не, нямах това предвид. Трудно ми е да ти обясня за какво става дума. Мисля, че тогава са били на около трийсет и пет години, но навремето всичко беше различно от сега. А и аз бяха малка. Децата възприемат нещата различно, нали?

Не отговорих, а и тя не очакваше. Беше ме приковала с поглед, но очите й бяха отнесени, като старомоден сребърен екран, на който се прожектират изображения.

— Държаха се по-скоро като родители, не като сестри… Имам предвид с Джунипър. Бяха много по-възрастни от нея, а майка й беше починала, когато Джунипър била още дете. Баща им още беше жив, обаче не се месеше много.

— Бил е писател, Реймънд Блайд — казах предпазливо, понеже се притеснявах да не би отново да престъпя някаква граница, да кажа нещо, което мама знае от първа ръка. Този път обаче майка ми явно нямаше нищо против и аз изчаках да ми покаже, че й е известно какво се крие зад името на този човек, че си спомня как е донесла онази книга от библиотеката, когато бях малка. Оглеждах се за книгата с надеждата, че ще мога да я донеса и да й я покажа, но така и не я намерих. — Написал е книгата „Истинската история на Човека от калта“.

— Да — каза само мама съвсем тихичко.

— Виждала ли си го?

Тя поклати глава.

— Видях го няколко пъти, но все отдалече. По онова време вече беше много възрастен и живееше доста уединено. През повечето време пишеше в кулата си, а на мен ми беше забранено да се качвам там. Това беше най-важното правило — другите не бяха много. — Тя сведе поглед, а под всеки от клепачите пулсираше по една издута синкава вена. — Понякога говореха за него — имаше труден характер, струва ми се. Винаги съм си го представяла малко като крал Лир… как разиграва дъщерите си, как ги настройва една срещу друга.

За пръв път чувах майка си да споменава литературен герой и в резултат мислите ми съвсем се объркаха. Бях писала дипломната си работа като отличничка за трагедиите на Шекспир, а тогава тя с нищо не показа, че познава пиесите.

— Еди? — рязко вдигна поглед мама. — Каза ли им коя си? Когато отиде в Милдърхърст. Каза ли им за мен? На Пърси и на останалите.

— Не. — Зачудих се дали пропускът ми ще засегне мама, дали ще попита защо не съм им казала истината. — Не, не им казах.

— Добре — кимна тя. — Добро решение. Мило. Това само би ги объркало. Беше толкова отдавна, а и аз останах при тях за съвсем кратко. Сигурно изобщо са забравили, че съм живяла там.

Това беше шансът ми и аз се възползвах.

— Там е работата, мамо, не са. Джунипър не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме помисли за теб.

— Тя…? — Очите й потърсиха моите. — Как разбра?

— Нарече ме Мередит.

Пръстите на мама се плъзнаха по устните й.

— Тя… каза ли още нещо?

Кръстопът. Избор. Но все пак не съвсем. Трябваше да внимавам къде стъпвам: ако предадях на мама точните думи на Джунипър, ако й кажех, че я е обвинила за неспазено обещание и е съсипала живота й, най-вероятно разговорът ни щеше да приключи.

— Немного — отговорих. — Двете бяхте ли близки?

В този момент мъжът, който стоеше отзад, се изправи, а възголемият му задник побутна масата ни и всичко отгоре се разклати. Приех извинението му с разсеяна усмивка, но всъщност се мъчех да не допусна чашите и разговорът ни да пострадат.

— С Джунипър бяхте ли приятелки, мамо?

Тя вдигна чашата с кафето си и много дълго обира пяната от вътрешната страна с лъжичката си.

— Знаеш ли, беше толкова отдавна, че ми е трудно да си припомня подробностите. — Лъжичката докосна чинийката е крехък метален звук. — Както ти казах, бях в замъка малко повече от година. Баща ми дойде да ме прибере в началото на 1941 година.

— И повече не си ходила там?

— Тогава видях Милдърхърст за последен път.

Лъжеше. Свят ми се зави, пламнах.

— Сигурна ли си?

Кратък смях.

— Странен въпрос, Еди. Разбира се, че съм сигурна. Човек помни такива неща, нали?

Да, аз ги помнех.

— Там е работата. Понеже се случи нещо странно. През уикенда, когато видях входа на Милдърхърст — портата в началото на алеята, — изпитах необяснимото усещане, че съм била там и преди. — Тя не каза нищо, затова я притиснах. — Че съм ходила там с теб.

Мълчанието й беше мъчително и аз изведнъж започнах да чувам глъчката край нас в кафенето, режещия шум, с който изпразваха цедката на кафемашината, бученето на мелачката, пронизителния смях някъде на мецанина. Сякаш чувах всичко това наведнъж, макар че с мама като че бяхме отделени от останалите, затворени в отделен мехур.