Кейт Мортън - Отминали времена

Ето я. Това беше идеалната възможност, завесата беше дръпната. Не бих могла да измисля по-добро начало на разговора, колкото и да опитвах. Сведох поглед към „Книжка на вълшебните мокри животни“ в ръцете си, към прашната хартия, към следите от флумастери, към детинските цветове и нюанси и когато осъзнах, че през цялото това време майка ми бе запазила книжката, че е искала да я съхрани въпреки опасенията си относно безполезната ми професия, че точно днес е решила да ми напомни за част от мен, която бях забравила, внезапно ме обзе силното желание да споделя с нея всичко, което ми се случи в замъка Милдърхърст, Изпитах сладостното усещане, че всичко ще бъде добре.

— Всъщност да.

— Така ли? — грейна тя в усмивка.

— Нещо много специално. — Сърцето ми запрепуска, наблюдавах се отстрани и се питах, застанала на ръба на скалата, дали наистина да скоча. — Отидох да разгледам — казах тихичко с глас, който много приличаше на моя — замъка Милдърхърст.

— Ти… Какво си направила? — ококори се мама. — Ходила си в Милдърхърст?

Впери поглед в мен, когато кимнах, после наведе очи. Размърда чашата си върху чинийката, завъртя я за тъничката дръжка насам-натам, а аз я наблюдавах с предпазливо любопитство и не знаех какво предстои да се случи, едновременно нетърпелива и изпълнена с нежелание да узная.

Трябваше да имам повече вяра в нея. Мама възвърна достойнството си, както яркото слънце прояснява облачния хоризонт. Вдигна глава, усмихна ми се от отсрещната страна на масата и оправи линийката си.

— Така значи, замъкът Милдърхърст. И как ти се стори?

— Ами… голям. — Работя с думи, а това бе най-доброто, което успях да измисля. Разбира се, бях изненадана от пълното й преобразяване, разиграло се пред очите ми. — Като от вълшебна приказка.

— На обиколка, така ли? Не знаех, че се правят такива неща. Но явно времената се менят — махна тя с ръка. — Всичко е възможно срещу заплащане.

— Беше неофициално посещение. Една от собственичките ме разведе. Много възрастна дама, която се казва Пърсифон Блайд.

— Пърси ли? — леко потрепна гласът й. Единствената пукнатина в самообладанието й. — Пърси Блайд? Още ли е там?

— Всички са там, мамо. И трите. Дори Джунипър, която ти е изпратила писмото.

Мама понечи да каже нещо, но не можа и отново стисна устни. Сплете пръсти в скута си и остана да седи неподвижна и пребледняла като мраморна статуя. Аз също седях, но тишината ми тежеше и стана непоносима.

— Беше зловещо — казах и взех каната с чая. Забелязах, че ръцете ми треперят. — Навсякъде беше прашно и сумрачно, а като ги видях да седят в онзи салон заедно… трите в грамадната и стара къща… имах чувството, че съм попаднала в куклен дом…

— Джунипър… — Гласът на мама прозвуча странно, някак изтънял, и тя се прокашля. — Как е тя, Еди? Как ти се стори?

Чудех се откъде да започна: от момичешката радост, от раздърпаната външност, от последната сцена и отчаяните обвинения.

— Беше объркана — отвърнах. — Носеше старомодна рокля и ми каза, че чакала някого, някакъв мъж. Жената от фермата, където бях отседнала, ми обясни, че Джунипър не е добре, че сестрите й се грижат за нея.

— Болна ли е?

— Деменция. Нещо подобно. — Продължих предпазливо: — Приятелят й я зарязал преди години и тя така и не се възстановила напълно.

— Приятелят й ли?

— По-точно годеникът. Изоставил я и хората говорят, че тя полудяла. Буквално.

— О, Еди! — възкликна мама. Леко мрачното й изражение се озари от усмивка, с която човек удостоява непохватно котенце. — Все витаеш в облаците. Истинският живот не е такъв.

Настръхнах: изтощително е да се отнасят с теб като с пълен наивник.

— Само ти казвам какво говорят в селото. Една жена там каза, че Джунипър открай време била доста крехка, още като съвсем млада.

— Аз я познавах, Еди, няма нужда да ми обясняваш каква е била като млада — сряза ме тя неочаквано.

— Извинявай, аз…

— Не. — Тя вдигна дланта си, леко я притисна към челото си и скришно хвърли поглед назад. — Не, ти извинявай. Не знам какво ми става. — Въздъхна и се усмихна малко неуверено. — Сигурно е заради изненадата. Само като си помисля, че те всички още са живи, че всички още са в замъка. Боже… сигурно са много стари. — Тя се намръщи, уж заинтригувана от математическата задача. — Другите две ми се струваха стари още навремето…

Все още бях стъписана от избухването й, затова казах предпазливо:

— Искаш да кажеш, че са изглеждали стари? С прошарена коса и така нататък?