Кейт Мортън - Отминали времена

— Хайде стига, Еди. — Подаде ми каишката на Джеси, докато вадеше цигара от джоба си и я заслони с шепи, за да си запали. — Струва ми се, че можеш да започнеш само от едно място.

— Така ли?

Той издиша театрално струйка дим.

— Знаеш не по-зле от мен, скъпа, че трябва да попиташ майка си.

Простено ви е да мислите, че Хърбърт предлагаше нещо очевидно, и вината донякъде е моя. Подозирам, че съм създала изцяло погрешно впечатление за семейството ми, като се започне с онова отдавна изгубено писмо. Тук започва тази история, но не тук започва моята история, или по-скоро — не тук започва историята на Мередит и на Еди. Ако сте се запознали със семейството ни през онзи неделен следобед, бихте могли основателно да си помислите, че двете с мама имаме доста сърдечни отношения, че си бъбрим и споделяме с лекота. Обаче колкото и хубаво да звучи, изобщо не е вярно. Има много преживявания от детството ми, които мога да представя като доказателства, че взаимоотношенията ни не се отличаваха с разбирателство и дружески разговори: необяснимата поява в чекмеджето ми на сутиен във военен стил, когато станах на тринайсет; фактът, че разчитах на Сара за всякаква по-подробна информация за птичките и пчеличките и за други подобни; призракът на брат ми, който моите родители се преструваха, че не забелязват.

Хърбърт обаче имаше право: тайната беше на майка ми, така че ако исках да узная истината, да науча повече за момиченцето, което ме следваше по петите из замъка Милдърхърст, трябваше да започна от там. По силата на щастлива случайност двете се уговорихме да се срещнем на кафе и сладкиши следващата седмица в сладкарницата на ъгъла на „Билинг и Браун“. Тръгнах от офиса в единайсет, намерих маса в дъното и поръчах обичайното. Келнерката тъкмо ми беше донесла димяща кана с чай „Дарджилинг“, когато вътре долетя шум от улицата, видях как вратата на сладкарницата се отвори и мама застана на прага колебливо с чанта и шапка в ръка. Изражението й беше станало предпазливо отбранително, докато оглеждаше непознатото и модерно кафене, а аз отместих поглед към ръцете си, към масата, заиграх се с ципа на чантата си, само и само да не бъда свидетел на гледката. Напоследък все по-често забелязвах този неуверен поглед и не съм сигурна дали беше, понеже тя остарява, или понеже аз остарявам, или понеже светът просто се е забързал. Реакцията ми към всичко това ме озадачава, понеже слабостта на майка ми би трябвало да породи у мен състрадание, да събуди нежна обич към нея, а всъщност се случи обратното. То ме плаши като прокъсване в тъканта на нормалното, което ще загрози всичко, ще го направи неразпознаваемо, не каквото би трябвало да бъде. През целия ми живот майка ми е била въплъщение на мъдростта, крепост на благоприличието, затова сега, когато я видях толкова неуверена, особено в ситуация, с която аз се справях като на шега, светът ми се катурна и започнах да губя почва под краката си. Затова просто чаках и едва след като мина достатъчно време и отново вдигнах поглед, срещнах очите й, отново уверени, отново сигурни, и махнах сърдечно, сякаш тъкмо забелязвах, че е дошла.

Тя предпазливо си проправи път сред хората, като внимаваше чантата й да не ги удря по главите толкова показно, че едновременно изразяваше и неодобрението си от начина, по който са разположени масите. А аз в същото време се уверих, че няма разсипани кристалчета захар, пяна от капучино или трохички от сладкиши от нейната страна на масата. Почти редовните ни срещи на кафе бяха новост, наложила се едва от няколко месеца, след като татко се пенсионира. Те караха и двете ни да се чувстваме малко неловко, дори когато аз не хранех надеждата деликатно да започна да ровя из живота на мама. Поизправих се от стола си, когато мама се добра до масата, устните ми докоснаха въздуха до подложената ми за целувка буза, после и двете седнахме, усмихнати с огромно облекчение, понеже ритуалът по поздравяването на публично място беше приключил.

— Топличко е навън, нали?

— Много — отговорих и двете отново поехме по един удобен път: заговорихме за последната мания на татко да прави подобрения у дома (например да подрежда кашоните на тавана) и за клюките в клуба по бридж на мама. После се смълчахме, усмихнати една срещу друга, и двете зачакахме мама със запъване да зададе обичайния си въпрос:

— А как е Джейми?

— Добре е.

— Видях последната рецензия в „Таймс“. Новата му пиеса се приема добре.

— Да.

И аз бях чела рецензията. Не ровех нарочно, наистина, просто заглавието изникна пред очите ми, докато разглеждах обявите за квартири под наем. Проклет вестник — и подходящи квартири нямаше.