Кейт Мортън - Отминали времена

С широка усмивка извади мократа униформа, завъртя я насам-натам, за да намери свилите се джобове, и пъхна ръка първо в единия, после в другия…

Кръвта тутакси се смъкна от лицето й: джобовете бяха празни. Писмото го нямаше.

Отгоре отново се чу шум: пак стъпки. Сафи крачеше. Пърси изруга тихо, отново се нахока за глупостта си и после млъкна, за да проследи къде се намира сестра й.

Стъпките приближаваха. И после се чу някакъв тропот. Стъпките промениха посоката си. Пърси наостри уши. Някой беше пристигнал ли?

Тишина. И по-специално — никакъв настоятелен повик от Сафи. Което означава, че никой не беше потропал на вратата, понеже едно беше сигурно — Сафи нямаше да се примири с отсъствието на Пърси след пристигането на гостите.

Може би отново беше капакът на прозореца — беше го закрепила с един мъничък гаечен ключ — не можеше да направи повече без набора от инструменти, — а навън продължаваше да духа силно. Трябваше да добави и капака към списъка с нещата, които да поправи утре.

Пърси си пое дълбоко въздух и въздъхна обезкуражено. Проследи с поглед как панталоните отново потъват в легена. Минаваше осем, Джунипър вече закъсняваше, а писмото можеше да бъде навсякъде. Може би — оживи се тя при тази мисъл — Сафи беше помислила, че е нещо за изхвърляне? В крайна сметка листът беше скъсан, може би писмото дори вече беше изгорено и се беше превърнало в пепел в печката.

Пърси беше на крачка да претърси цялата къща или направо да попита Сафи какво е станало с писмото — свъси се само като си представи такъв разговор, — просто не виждаше какво повече може да направи. Което пък означава, че можеше да се качи горе и да чака Джунипър.

В този момент отекна мощна гръмотевица — толкова силна, че дори недрата на замъка потрепнаха. След нея се разнесе друг шум, по-тих и по-наблизо. Може би навън, сякаш някой дращеше по стената, почукваше от време на време и търсеше задната врата.

Гостът на Джунипър трябваше да пристигне всеки момент.

Пърси предполагаше, че е възможно човек, който не познава замъка и пристига нощем по време на затъмнението заради бомбардировките, а и посред проливен дъжд, да потърси входа другаде, не точно където се намираше вратата. Колкото и малка да беше тази вероятност, след като се замисли за нея, Пърси осъзна, че трябва да отиде да провери. Не можеше да зареже госта да се щура навън.

Стисна здраво устни и за последен път обходи с поглед кухнята: сухи продукти, готови за употреба върху плота, една смачкана кърпа, капак на тенджера — нищо, което дори смътно да напомня на парченца хартия, — после извади фенерчето от комплекта за спешни случаи, наметна си дъждобран и отвори задната врата.

Джунипър закъсняваше с почти два часа и Сафи вече сериозно се притесни. Знаеше, че влаковете най-вероятно ще се движат със закъснение, че автобусът може да е спукал гума, че може да има пътна блокада — все обичайни неща. Знаеше и че със сигурност в такава дъждовна нощ няма да има вражески самолети, които да усложняват обстановката, но въпреки това разумните разсъждения трудно намират място сред тревогите на една по-голяма сестра. Докато Джунипър не се появеше невредима в замъка, съществена част от съзнанието на Сафи щеше да остане сковано от страх.

А и какви ли новини, задъвка тя долната си устна, щеше да донесе сестричката й, когато най-накрая прекрачеше през прага? Сафи наистина убедено уверяваше Пърси, че Джунипър не е сгодена, искрено го вярваше, но откакто Пърси изчезна толкова внезапно и я остави сама в салона, увереността й се топеше. Въпреки че Пърси беше кимнала в знак на съгласие, къдравият образ, който беше преминал през съзнанието на Сафи, вече се преобразяваше — като отражение във вълниста водна повърхност — в друго, по-малко вероятно видение. Видение, което Сафи наистина къташе във въображението си, и то още откакто беше започнала да прекроява роклята горе.

После парченцата бързо се подредиха по местата си. Защо иначе Джунипър ще я моли да преправя роклята? Не може да е за нещо толкова обикновено като една вечеря, а за сватба. За собствената й сватба с Томас Кавил, който тази вечер пристигаше да се запознае с тях. Мъж, за когото до този момент не знаеха нищичко. Всъщност в момента знаеха само онова, което пишеше в писмото на Джунипър — че го е поканила на вечеря. Запознали се по време на едно въздушно нападение, имали общ приятел, той бил учител и писател. Сафи напрягаше мозъка си да си спомни останалото, точните думи, които беше използвала Джунипър, формулировката на фразата, оставила ги с впечатлението, че въпросният господин по някакъв начин е спасил живота й. Дали не си бяха въобразили тази подробност, запита се Сафи. Или това беше една от творческите измислици на Джунипър, разкрасената действителност, целяща да ги предразположи?