Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси рязко се закова на място пред масата. Панталоните вече не бяха там, където ги беше оставила. Сърцето й подскочи и заблъска като чук по ребрата, но тя го принуди да се върне обратно в гръдния кош, където му е мястото. Паниката нямаше да й помогне, освен това нищо ужасно не се беше случило само по себе си. Пърси беше почти сигурна, че Сафи още не е прочела писмото: поведението й горе беше твърде премерено, твърде спокойно, за да бъде иначе. Понеже, боже мили, ако Сафи знаеше, че Пърси все още поддържа връзка с братовчедка им, нямаше да може да овладее гневния си изблик. Следователно все още не всичко беше изгубено. Трябваше да намери панталоните, да вземе доказателството и всичко щеше да се оправи.

Спомни си, че на масата имаше и една рокля, следователно някъде се намираше купчина пране. Колко трудно беше да я намери? Със сигурност по-трудно, отколкото ако имаше и най-бегла представа как се процедира с прането, обаче за жалост, Пърси не обръщаше голямо внимание на домакинската работа на Сафи — пропуск, който тя безмълвно си обеща да поправи веднага щом писмото отново се озове на сигурно място при нея. Започна от кошовете на лавицата под масата, разрови сред кърпите, тавите, тенджерите и точилките, ослушвайки се с едно ухо към стълбите, да не би Сафи да дойде да я търси. Но надали. Джунипър закъсняваше и Сафи едва ли би искала да се отдалечава от входната врата. Пърси също искаше да се върне там — веднага щом Джунипър пристигнеше, тя смяташе направо да я попита дали слухът, разпространяван от госпожа Потс, е истина.

Защото, макар Пърси да се беше съгласила с увереността на близначката си, че ако Джунипър е сгодена, е щяла да им съобщи новината, всъщност не беше толкова убедена. Да, хората си споделят такива неща, обаче Джунипър не беше като другите: тя беше обичана, но безспорно и много особена. Не само заради периодите на изгубено време, заради пристъпите. Това беше момиченцето, което се успокояваше, като търка разни предмети в очната си ябълка — гладки камъчета, върха на точилка или любимата писалка на татко, момиченцето, прогонило безброй бавачки със своето неизлечимо упорство и с отказа си да изостави въображаемите си приятелчета, момиченцето, което в редките случаи, когато се оставяше да го убедят да обуе обувки, държеше да ги обува на обратните крака.

Не странностите сами по себе си тревожеха Пърси: както казваха в семейството, кой ценен човек не е мъничко особняк? Татко имаше своите привидения, Сафи — пристъпите си на паника, Пърси също не беше никак банална. Не, странностите не бяха проблем, Пърси искаше само да изпълни дълга си — да защити Джунипър от самата нея. Татко й беше възложил тази задача. Беше казал, че Джунипър е специална и че всички трябва да се грижат тя да бъде в безопасност. И досега успяваха. Бяха се научили да разпознават случаите, когато имаше опасност същите неща, които подхранваха таланта й, да я накарат да изпадне в неистова ярост. Докато беше жив, татко я оставяше да беснее без никакви ограничения: „Това е проява на страст — казваше той с възхищение, — спонтанна и необуздана страст“. Обаче въпреки това се посъветва с адвокатите си. Пърси се учуди, когато научи какво е направил. Първата й реакция беше, че се почувства мъчително предадена, и заповтаря типичната за братя и сестри фраза: „Не е честно!“, обаче скоро след това подви опашка. Разбра, че татко има право, че решението, което предлагаше, е най-добро за всички. Пърси наистина обожаваше Джунипър, всички я обожаваха. Пърси беше готова на всичко за малката си сестричка.

Отгоре се чу шум и Пърси застина и впери поглед в тавана. Замъкът преливаше от най-различни шумове, така че трябваше просто да пресее обичайните заподозрени. Беше твърде силен шум, за да са пазителите, нали? Ето пак. Стъпки, реши тя, но дали приближаваха? Дали Сафи слизаше долу? Дълъг миг със спотаен дъх, по време на който Пърси остана напълно неподвижна, докато най-сетне не се увери, че стъпките се отдалечават.

Тогава се изправи внимателно и огледа кухнята много по-отчаяно от преди — още нямаше и следа от проклетото пране. В ъгъла бяха метлите и парцалът, гумените ботуши бяха до задната врата, в мивката имаше няколко накиснати купи, а върху печката се мъдреше една тенджера и един леген…

Ама, разбира се! Нали преди малко Сафи говореше за легени и за пране, точно преди разговорът да се насочи към незаличимите петна и към лекцията за немарливостта на Пърси. Забързано се приближи до печката, надникна в големия стоманен съд и ето! Какво облекчение — панталонът беше вътре!