В дневника за него пишеше съвсем малко повече, но сведенията не бяха биографични. Там бяха описани чувствата, желанията, копнежите на една вече зряла жена. Жена, която Сафи не познаваше, от която се стесняваше, една вече светска жена. А щом Сафи трудно успяваше да се примири с промяната, колко ли време щеше да се налага да убеждават Пърси? В очите на близначката й Джунипър открай време беше малката сестричка, появила се на този свят, когато двете вече бяха пораснали, момиченцето, което трябваше да глезят и да закрилят. Момиченцето, което трябваше да окуражават, чието доверие трябваше да спечелят чисто и просто с кутия бонбони.
Сафи се усмихна тъжно заради своята твърдоглава близначка, която несъмнено дори в този момент се готвеше да се бори желанието на баща им да бъде изпълнено. Горкичката скъпа Пърси: беше толкова интелигентна, храбра и мила, беше по-корава от камък, но и напълно неспособна да се отърси от неизпълнимите очаквания на татко. Сафи беше по-съобразителна — тя отдавна се беше отказала да угажда на Негова светлост.
Потръпна, изведнъж усетила, че й е студено, и потри ръце. После ги скръсти, решена да почерпи от тях сила. Сафи трябваше да бъде силна заради Джунипър, неин ред беше да го направи. Понеже тя разбираше нещо, което Пърси не проумяваше — бремето на романтичната страст.
Вратата рязко се отвори и на прага застана Пърси. Течението затръшна вратата зад нея.
— Навън вали като из ведро — избърса тя водата от носа и брадичката си и разтърси мократа си коса. — Чух някакъв шум горе. Преди малко.
Сафи примигна, адски озадачена. И заговори сякаш механично:
— Бил е капакът. Мислех, че съм го оправила, но нали не съм много сръчна с инструментите… Пърси, къде си ходила, за бога? — И какво беше правила? Сафи се ококори, когато забеляза мократа и кална рокля на близначката си и… листа ли бяха това?… в косата й. — Главоболието ти мина, така ли?
— Моля?
Пърси беше взела чашите им и вече наливаше по още едно уиски до масичката с питиетата.
— Питах за главоболието ти. Намери ли аспирина?
— О, да, благодаря ти.
— Нямаше те доста време.
— Така ли? — Пърси подаде чашата на Сафи. — Може би. Стори ми се, че чух някакъв шум навън. Може да е бил По, уплашен от бурята. Отначало си помислих, че е приятелят на Джунипър. Как се казваше?
— Томас. — Сафи отпи. — Томас Кавил. — Въобразяваше ли си, или Пърси наистина избягваше погледа й? — Пърси, надявам се, че…
— Не се притеснявай. Ще се държа мило с него, когато пристигне — завъртя тя течността в чашата си. — Ако изобщо дойде.
— Не бързай да го съдиш, че закъснява, Пърси.
— Защо не?
— Заради войната е. Вече нищо не се движи навреме. И Джунипър още я няма.
Пърси взе цигарата, която беше оставила преди малко, облегната на ръба на пепелника.
— И нищо чудно.
— Той ще се появи.
— Ако изобщо съществува.
Ама че странни приказки! Сафи прибра една немирна къдрица зад ухото си, объркана и загрижена, чудейки се дали Пърси просто се шегува — една от типичните за нея иронични забележки, които Сафи обикновено приемаше буквално. Коремът й беше започнал да се бунтува, но Сафи не му обърна внимание и предпочете да приеме забележката от хумористичната й страна.
— Надявам се. Би било жалко да се окаже само плод на въображението й. Няма да има равновесие на масата, ако едното място остане празно.
Тя приседна в крайчеца на шезлонга, но колкото и да се стараеше да запази спокойствие, някаква особена нервност сякаш се беше прехвърлила от Пърси на нея.
— Изглеждаш изморена — каза Пърси.
— Така ли? — опита се да прозвучи приветливо Сафи. — Може би наистина съм. Сигурно ще се ободря, ако свърша нещо. Трябва да сляза до кухнята и да…
— Не.
Сафи изпусна чашата. Уискито се разля по килима и върху синьо-червената повърхност капките се нанизаха като мъниста.
Пърси вдигна чашата.
— Извинявай. Просто исках да кажа…
— Ама че съм глупава — засуети се Сафи с едно измокрено местенце на роклята си. — Глупава, глупава…
В този момент на вратата се почука.
Двете се изправиха едновременно.
— Джунипър — каза Пърси.
Сафи преглътна в отговор на предположението.
— Или е Томас Кавил.
— Да. Или е Томас Кавил.
— Е — поде Сафи със скована усмивка, — който и да е, най-добре да му отворим.
Книга за вълшебните мокри животни
1992 г.
Не можех да престана да мисля за Томас Кавил и за Джунипър Блайд. Историята беше много меланхолична, а аз я превърнах в моята меланхолична история. Върнах се в Лондон, към собствения си живот, но частица от мен си остана свързана с онзи замък. Точно преди да заспя, когато си мечтая, шепотът ме намира. Затварям очи и отново се озовавам в онзи полутъмен и прохладен коридор, където заедно с Джунипър чакам да пристигне годеникът й.
Читать дальше