Кейт Мортън - Отминали времена

— Сафи?

— Разбира се — побърза да се съгласи тя. — Хората така правят, нали? Споделят си такива неща.

— Да.

И беше истина. Едно е да пазиш в тайна любовна история, а друго — годеж. Сафи беше сигурна, че дори Джунипър не е толкова сляпа за чувствата на другите, за усложненията от подобно решение.

— Все пак — каза Пърси — трябва да поговорим с нея. Да й напомним, че татко…

— Вече го няма — довърши изречението й благо Сафи. — Него го няма, Пърси. Вече всички сме свободни да постъпваме според желанията си.

Можеха да напуснат Милдърхърст и да отплават към бляскавия и вълнуващ Ню Йорк, без да поглеждат назад.

— Не — рязко възрази Пърси и за момент Сафи се притесни, че е изрекла намеренията си гласно. — Не сме свободни, не напълно. Всяка от нас има задължения към другите. Джунипър го разбира, тя знае, че бракът…

— Пърси…

— Това беше желанието на татко. Това бяха условията му.

Очите на Пърси се взираха в нейните и Сафи осъзна, че за пръв път от месеци има възможност да изучава отблизо лицето на близначката си. Забеляза, че по него са се появили нови бръчки. Тя пушеше и се тревожеше много, а войната несъмнено вземаше своето, но каквато и да беше причината, жената, която седеше пред нея, вече не беше млада. Не беше и стара и Пърси внезапно осъзна — но това си го знаеше и преди, нали така?, — че има нещо друго, че съществува междинно състояние. Че и двете са в него. Вече не са млади, но и още не са старици.

— Татко знаеше какво прави.

— Разбира се, скъпа — нежно каза Сафи.

Защо не ги беше забелязвала преди, всички онези жени в сивкавата междина? Определено не бяха невидими, просто се занимаваха със своите неща, без да се набиват на очи, вършеха онова, което вършат жените, когато не са вече млади, но и още не са остарели. Поддържат дома спретнат, бършат сълзите от бузите на децата си, кърпят чорапите на съпрузите си. Изведнъж Сафи осъзна защо Пърси се държи така — сякаш завиждаше на вероятността Джунипър, която бе само на осемнайсет, да се омъжи някой ден. Завиждаше, че пред нея е целият й живот на зряла жена. Разбираше защо точно тази вечер Пърси е потънала в сантиментални мисли. Макар движена от загрижеността си към Джунипър и мотивирана от клюките в селото, всъщност срещата й с Люси беше причината да се държи така. В този миг вълна от безусловна обич към нейната храбра близначка заля Сафи, толкова мощна вълна, че я остави без дъх.

— Нямахме късмет, нали, Пърси?

Пърси вдигна поглед от цигарата, която свиваше.

— Моля?

— Ние двете. Нямахме късмет в сърдечните дела, нали?

Пърси я измери с поглед.

— Не мисля, че късметът има нещо общо. Чисто и просто математика.

Сафи се усмихна — точно както им беше казала втората им гувернантка точно преди да замине, да се върне в Норвегия и да се ожени за овдовелия си братовчед. Беше ги завела за урока на брега на езерото — както правеше, когато не й се преподаваше, но искаше да избяга от строгия поглед на господин Брод. Вдигна очи, както се приличаше на слънце, и каза с ленивия си акцент и с блеснали от жестоко удоволствие очи, че двете най-добре да се откажат от всякакви мисли за брак, че войната, в която е бил ранен баща им, е отнела всички шансове и на тях двете. Тринайсетгодишните близначки само я гледаха с празен поглед — обичаха да го правят, понеже знаеха, че това притеснява възрастните. Какво ги интересуваше? Бракът и ухажорите бяха последната мисъл в главите им по онова време.

— Е, малко е тъжно, нали? Всичките ти евентуални съпрузи да загинат по бойните полета във Франция.

— Ти колко смяташе да имаш?

— Моля?

— Колко съпрузи? Каза: „Всичките ти евентуални съпрузи…“ — Пърси запали цигарата и махна с ръка. — Няма значение…

— Само един. — На Сафи изведнъж й олекна. — Исках да имам само един.

Последва мъчително мълчание и поне Пърси имаше благоприличието да се почувства видимо неловко. Не каза нищо обаче, не изрече утешителни думи, не направи мил жест, просто стисна върха на цигарата си, приспа я и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

— Заболя ме главата. Изведнъж.

— Тогава седни, ще ти донеса два аспирина.

— Не, не… — възрази Пърси, без да поглежда Сафи в очите, — сама ще си взема от кутията с лекарствата. Добре ще ми се отрази да походя.

Пърси забързано тръгна по коридора, недоумявайки как може да е толкова глупава. Смяташе незабавно да изгори парченцата от писмото на Емили, но вместо това беше допуснала срещата й с Люси да я смути до такава степен, че да забрави накъсаното писмо в джоба си. Още по-лошото беше, че го тикна право в ръцете на Сафи, а тъкмо от нея трябваше да крие кореспонденцията. Пърси изтопурка надолу по стълбите и влетя през вратата на пълната с пара кухня. Кога ли щеше сама да си спомни за писмото, ако Сафи преди малко не беше намекнала за съпруга на Емили, Матю? Дали беше твърде прибързано да оплаква загубата на благонадеждния си ум и да се чуди какви дяволски сделки ще се наложи да сключи, за да си върне писмото?