Кейт Мортън - Отминали времена

Понеже не пристигаше нито Джунипър, нито нейният приятел, на Сафи страшно й се искаше да отърчи отново долу, да сглоби парченцата хартия и да узнае тайната на Пърси. Помирителната нагласа на сестра й обаче се оказа неочакван подарък, който Пърси не искаше да отива на вятъра. Не и тази вечер, не и при положение че Джунипър и специалният й гост щяха да пристигнат всеки момент. В този дух по-добре щеше да е да стои възможно най-близо до входната врата, за да хване Джунипър насаме, когато най-сетне пристигне.

— Благодаря — каза тя, пое предложената й чаша и отпи голяма глътка в знак на добра воля.

— Е, как мина денят ти? — попита Пърси, върна се и приседна в края на масичката с грамофона.

„Стъранно, колоко стъранно“ 12 12 „Алиса в Страната на чудесата“, превод: Лазар Голдман. — Б.пр. , както би казала Алиса. Пърси по правило не си падаше по празните приказки. Сафи се скри зад поредната глътка от питието си и реши да процедира изключително предпазливо. Махна с ръка и отговори:

— А, добре. Обаче паднах, докато си обувах бельото.

— Не може да бъде — искрено избухна в смях Пърси.

— О, паднах. Имам и синина за доказателство. Ще премине през всички цветове на дъгата, преди да изчезне. — Сафи лекичко бодна с пръст дупето си и намести тежестта на тялото си, докато се разполагаше в шезлонга. — Май остарявам.

— Не може да бъде.

— Нима? — пооживи се Сафи неволно. — Как така?

— Много просто. Аз съм родена първа, така че на практика винаги ще съм по-стара от теб.

— Да, така е, обаче не разбирам…

— А те уверявам, че изобщо не залитам, когато се обличам.

Дори по време на въздушни нападения.

— Хмм… — намръщи се замислено Сафи. — Разбирам какво искаш да кажеш. В такъв случай да отдадем злополуката ми на временна нестабилност, която не е свързана с възрастта?

— Май точно така трябва да постъпим, иначе пишем сценария на собствената си кончина. — Това беше един от любимите изрази на татко, когато се оказваше изправен пред множество най-различни пречки, затова и двете се усмихнаха. — Извинявай за преди малко на стълбите — продължи Пърси. Драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Не исках да се караме.

— Да кажем, че е заради войната — предложи Сафи и се извърна, за да избегне литналия към нея пушек. — Всички го правят. Кажи ми какво ново по света?

— Немного. Лорд Бийвърбрук говори за танкове за руснаците, в селото не можеш да намериш риба и май дъщерята на госпожа Карауей чака бебе.

Сафи вдъхна жадно.

— Не!

— Да.

— Но тя е на колко… на петнайсет?

— На четиринайсет.

Сафи се приведе по-наблизо и попита:

— От войник ли?

— Пилот.

— Виж ти — поклати тя глава замаяно. — А госпожа Карауей е такъв стожер на обществото. Ужас!

От вниманието на Сафи не убягна фактът, че Пърси се подхилква зад цигарата си, сякаш беше очаквала, че близначката й ще се наслаждава на нещастието на госпожа Карауей. И тя точно това правеше, мъничко, но само понеже тази жена командореше и намираше недостатък на всеки и на всичко, включително на шивашките умения на Сафи, както бяха дочули в замъка.

— Какво? Наистина е ужасно — изчерви се Сафи.

— Но не е учудващо — отбеляза Пърси и изтърси пепелта от цигарата си. — В наше време момичетата са доста безпътни.

— Всичко се промени, откакто започна войната — съгласи се Сафи. — Личи си по писмата до редакциите. Момичетата лудуват, докато съпрузите им ги няма, раждат незаконни деца. Почти не познават човека, а тръгват да се женят.

— Не и нашата Джунипър.

Сафи изстина. Ето точно такава лукава забележка очакваше — Пърси знаеше. По някакъв начин беше научила за любовната история на Джунипър. Това обясняваше внезапното разведряване на настроението й — беше се заела да опипва почвата и Сафи се беше хванала на въдицата, където за стръв беше окачена сочна клюка от селото. Ама че унижение.

— Не, разбира се — каза тя възможно най-гладко. — Джунипър не е такава.

— Не е, естествено.

Двете се измерваха с поглед известно време, с еднакви усмивки на еднаквите лица, и отпиваха от питиетата си. Сърцето на Сафи биеше по-силно, отколкото тиктакаше любимият часовник на татко, и тя се чудеше дали Пърси го чува. Чувстваше се като насекомо, уловено в мрежа, което чака паякът да се приближи.

— Макар че в селото чух нещо много смешно — додаде Пърси и тръсна пепел в кристалния пепелник.

— Така ли?

— Да.

Помежду им се настани неловко мълчание, докато Пърси продължаваше да пуши, а Сафи съсредоточено хапеше език. Беше влудяващо и много коварно: собствената й близначка да използва пристрастието й към местните клюки с надеждата да я подмами да издаде тайните си. Е, Сафи отказваше да се поддаде — за какво изобщо са й потрябвали селските клюки на Пърси? Вече знаеше истината: в крайна сметка нали тя прочете дневника на Джунипър, но нямаше да се излъже да сподели съдържанието му с Пърси.