Кейт Мортън - Отминали времена

— Тя е потънала в миналото — обясни ми госпожа Бърд, докато се отдалечавахме с колата и аз гледах в огледалото за обратно виждане как гората обгръща с крилете си замъка като в тъмно защитно покривало. — В онази октомврийска нощ през 1941 година, отново и отново, като иглата на грамофон, която не спира да се върти.

Предположението й беше ужасно тъжно — цял един живот, съсипан за една-единствена вечер — и събуди у мен многобройни въпроси. Как ли се е чувствала през онази нощ, когато Томас Кавил не се бе появил за вечеря? Дали и трите сестри го бяха чакали в стаята, специално издокарани за повода? Питах се кога ли е започнала да се тревожи, дали още отначало Джунипър е решила, че е ранен, че е преживял нещастен случай, или веднага е разбрала, че е изоставена? „Той се ожени за друга жена — каза ми госпожа Бърд, когато я попитах, — сгодил се с Джунипър Блайд, а избягал с друга. Прекратил годежа само с едно писмо.“

Държах историята в ръце, преобръщах я, оглеждах я от всеки ъгъл. Представях си я, коригирах я, разигравах я мислено отново и отново. Вероятно фактът, че и аз бях предадена по сходен начин, имаше нещо общо с това, но моята идея фикс — защото, признавам, точно в това се превърна — се подхранваше от нещо повече от състрадание. Беше свързана преди всичко с последните мигове от срещата ми с Джунипър, с промяната, която настъпи у нея, когато споменах, че се връщам в Лондон, с начина, по който на мястото на младата жена, очакваща с копнеж любимия си, се появи напрегната и съсипана личност, която ме умоляваше за помощ, укоряваше ме, че съм престъпила дадената дума. И най-вече от главата ми не излизаше моментът, когато тя ме погледна в очите и ме обвини, че съм я предала по ужасен начин… и как само ме нарече Мередит.

Джунипър Блайд беше стара, не беше добре, а сестрите й положиха много усилия да ме предупредят, че тя често говори за неща, които не разбира. Въпреки това, колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че мама е изиграла някаква роля в нейната съдба. Несъмнено само това би било логично. То обясняваше реакцията на мама, когато пристигна писмото, болезнения вик — защото беше точно такъв, нали?, — когато видя кой е подателят, и как двете си тръгнахме от Милдърхърст, когато бях мъничка. Онова тайно посещение отпреди десетилетия, когато мама ме хвана за ръка и ме дръпна от металната врата, вкара ме обратно в колата и каза, че е допуснала грешка, че вече е твърде късно.

Твърде късно за какво? Вероятно за да поправи стореното, да компенсира някое старо прегрешение? Дали се беше върнала в замъка от чувство за вина, което я беше погнало обратно още преди да мине през портата? Възможно беше. И ако беше вярно, това би обяснило страданието й. Би обяснило и защо изобщо пазеше цялата тази история в тайна. Защото тогава ме впечатли не само загадъчността, а и потайността. Не вярвам, че човек е длъжен изцяло да разкрива тайните си, но в този случай не можех да се отърся от усещането, че съм била излъгана. И нещо повече: че по някакъв начин това ме засяга лично. В миналото на майка ми имаше нещо, което тя всякак се стараеше да прикрива, но то отказваше да остане скрито. Някакво действие, решение, дори само един миг може би, когато е била още момиче, нещо, което бе хвърлило дългата си и тъмна сянка върху настоящето на мама, а поради това — и върху моето. И не само защото бях любопитна, не само защото силно съчувствах на Джунипър Блайд, но и защото по някакъв трудно поддаващ се на обяснение начин тази тайна символизираше отчуждението, което през целия ми живот стоеше между мен и майка ми — трябваше да разбера какво се е случило.

— Да, мисля, че трябва — съгласи се с мен Хърбърт, когато споделих с него.

През целия следобед складирахме кашоните с книгите ми и с други вещи в претъпкания му таван и тъкмо се бяхме запътили на разходка към Кенсингтън Гардънс. Вече ни е станало навик да се разхождаме всеки ден, най-напред по настояване на ветеринаря. Предполага се, че разходките улесняват храносмилането на Джес, че редовното движение подобрява метаболизма й, обаче тя подхожда към въпросното събитие с впечатляваща недобронамереност.

— Хайде, Джеси — подканя я Хърбърт и лекичко побутва с обувката си упорития й задник, залепил се за бетона. — Почти стигнахме при патиците, стара моя хубавице.

— Но как ще разбера? — Разбира се, можех да попитам леля Рита, но напрегнатите отношения на мама с по-голямата й сестра правеха тази идея доста подла. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, като че ли отговорът се криеше между нишките на плата. — Какво да правя? Откъде да започна?