Кейт Мортън - Отминали времена

Мама замълча, докато поднасяха капучиното, което бях поръчала за нея.

— Я ми кажи — поде тя, докато слагаше хартиена салфетка между чашата си и чинийката, за да попие разлятото мляко, — какво му предстои сега?

— Работи над собствен сценарий. Сара има приятел, филмов режисьор, който обеща да го прочете, когато Джейми го завърши.

Устните й оформиха едно безмълвно и скептично „О!“, преди мама да издаде някакъв истински звук. Който обаче заглъхна, когато тя отпи от кафето, потръпна заради горчивината му и за щастие, смени темата.

— А как е апартаментът? Баща ти пита дали кранчето в кухнята още ти създава проблеми. Имал една идея и смята, че този път ще го оправи веднъж завинаги.

Представих си студения и празен апартамент, от който излязох за последен път онази сутрин, призрачните спомени, затворени в кафеникавите кашони, в които се бе превърнал животът ми и които после натъпках на тавана на Хърбърт.

— Всичко е наред, кранчето също. Кажи му да престане да се притеснява.

— Нещо друго да се нуждае от внимание? — прокрадна се в гласа й лека умолителна нотка. — Мислех да го изпратя в неделя, за да огледа всичко.

— Вече ти казах, всичко е наред.

Тя доби изненадан и оскърбен вид и аз знаех, че съм била рязка, обаче тези ужасни разговори, по време на които се преструвах, че всичко върви по мед и масло, просто ме изтощаваха. Колкото и да ми се искаше да изчезна в книгите, не съм лъжкиня и не ме бива да увъртам. При нормални обстоятелства моментът би бил подходящ да й разкрия истината за Джейми — обаче не можех, не и ако исках да насоча разговора към Милдърхърст и към Джунипър Блайд. Така или иначе, мъжът на съседната маса избра точно този момент да помоли за солницата.

Докато му я подавах, мама каза:

— Нося ти нещо. — Извади една стара торба, сгъната така, че да предпази съдържанието си. — Не се вълнувай прекалено — додаде тя и ми я подаде. — Не е нищо ново.

Отворих торбата, измъкнах каквото имаше вътре и известно време го гледах слисано. Хората често ми дават неща, които според тях са достойни да бъдат публикувани, обаче аз не вярвам, че някой може да има толкова лоша самооценка.

— Не помниш ли? — мама ме гледаше така, все едно съм забравила собственото си име.

Отново погледнах прихванатото с телбод тесте листове с детската рисунка най-отпред и зле изписани думи най-горе на страницата: „Книга за мокрите животни, написана и илюстрирана от Едит Бърчил“. Между „за“ и „мокри“ беше пъхната стрелкичка и с химикалка в различен цвят беше добавена думата „вълшебните“.

— Ти я написа, не помниш ли? — додаде мама.

— Да — излъгах.

Нещо в изражението на мама ми подсказа, че за нея е важно да помня, а освен това — потърках с палец мастиленото петно от писалката, останало твърде дълго между щрихите — наистина исках да си спомня.

— Толкова се гордееше с нея. — Тя наведе глава и погледна листовете в ръцете ми. — Работи над нея дни наред, коленичила на пода под тоалетката в стаята за гости.

Това вече ми беше познато. Милият спомен как съм се гушнала на топло и тъмно място се измъкна от отдавнашното си скривалище и цялото ми тяло изтръпна от неговото нахлуване: прашният мирис на кръглия килим, пукнатината в мазилката, достатъчно голяма, за да пъхнеш вътре писалка, твърдите дървени дъски под коленете ми, докато гледах как слънчевата светлина плисва по пода.

— Работеше над някой разказ, пишеше в тъмното. Понякога баща ти се тревожеше, че ще станеш много стеснителна, че няма да имаш приятели, обаче не можехме да попарим въодушевлението ти.

Помня, че четях, но не помня да съм писала. Въпреки това, когато мама спомена за попарване на въодушевлението ми, нещо ми просветна. Далечни спомени как татко клати глава невярващо, когато се връщам от библиотеката, как по време на вечеря ме пита защо не съм си взела документални книги, какво очаквам от тези въображаеми безсмислици, не искам ли да науча нещо за истинския свят.

— Забравила съм, че пишех разказчета — казах, обърнах книгата и се усмихнах на измисленото издателско лого, което бях нарисувала на гърба.

— Е, както и да е — избута мама една трохичка от масата, — реших, че трябва да ти я донеса. Баща ти вади всякакви кутии от тавана, така я намерих. Няма смисъл да я изгризат люспениците, нали? Не се знае, може някой ден да я покажеш на дъщеря си. — Тя се изпъна на мястото си и заешката дупка към миналото се затвори зад нея. — Как прекара уикенда? Прави ли нещо специално?