Кейт Мортън - Отминали времена

Забеляза, че миризмата си е останала — смес от застоял мирис на тютюн и на мастило, на мокро куче и мишки, твърде упорита миризма, за да я прогониш с еднодневно проветряване. Кучешката миризма имаше лесно обяснение — песът По на Джунипър крееше в нейно отсъствие и тъжеше или в края на алеята, или в крайчеца на леглото й. Що се отнася до мишките, Сафи не беше сигурна дали Джунипър ги хранеше нарочно, или дребничките опортюнисти просто се възползваха от нейното мърляво пребиваване в мансардата. И двете неща бяха възможни. И макар да не беше готова да го признае на всеослушание, на Сафи миризмата на мишки много й харесваше, напомняше й на Клементина, която донесе от зоомагазина в „Хародс“ на осмия си рожден ден. Тина й беше скъп приятел чак до нещастното си спречкване със змията на Пърси, Сайръс. Плъховете бяха един очернен вид, всъщност бяха много по-чисти, отколкото бяха готови да признаят хората, и бяха наистина дружелюбни, благородниците от света на гризачите.

След като забеляза един що-годе чист проход към далечния прозорец — останал от предишна нейна експедиция в стаята, — Сафи пое колебливо през бъркотията. Само ако можеше бавачката им да види това място сега! Нямаше ги вече ясните и чисти дни на нейното господство, здравословните млечни вечери, малката метличка за трохи, която се вадеше нощем, двете бюрца до стената, уханието на сапун и на полир от пчелен восък. Не, епохата на любимата им бавачка беше приключила изцяло и наистина, а според Сафи на нейно място се бе възцарила анархия. Хартия, навсякъде имаше хартия, надраскана със странни инструкции, илюстрации, въпроси, които Джунипър беше писала към самата себе си; кълбета прах се бяха събрали доволно покрай первазите на пода като възрастни компаньонки на танци. По стените бяха окачени неща, снимки на хора и на места, а също и странна сбирка от думи, които по някаква необяснима причина бяха омагьосали въображението на Джунипър, подът пък беше същинско море от книги, статии за дрехи, съмнително мръсни чаши, импровизирани пепелници, любимите й кукли с мигащи очи, стари билети за автобус с драсканици по краищата. От всичко това на Сафи й се зави свят и определено й се доповръща. Онова под завивката коричка от хляб ли беше? Ако е така, вече се беше втвърдила като музеен експонат.

Да чистиш след Джунипър, беше ужасен навик, срещу който Сафи водеше война отдавна и я беше спечелила, но сега просто не се сдържа. Едно е да е разхвърляно, но да гние храна, е съвсем друга работа. Тя потръпна от погнуса, пресегна се, уви твърдата като гранит коричка в юргана и бързо я отнесе до най-близкия прозорец, откъдето я пусна и я чу как тупна глухо в тревата на мястото на някогашния ров. Потръпна отново, докато изтупваше юргана, после затвори прозореца и дръпна плътните пердета.

Раздърпаният юрган се нуждаеше от пране и кърпене, но това щеше да остане за друг път, засега Сафи се задоволи само да го сгъне внимателно. Не прекалено, разбира се — макар че Джунипър най-вероятно нито щеше да забележи, нито щеше да й пука, — само колкото да възстанови донякъде порядъка. Юрганът, помисли си нежно Сафи, придърпвайки връхчетата на една ръка разстояние, заслужаваше нещо по-добро от четиримесечно въргаляне на пода и ролята на покривало над коричка стар хляб. Юрганът беше подарък, съпругата на един от фермерите на имението го беше ушила за Джунипър много отдавна, защото Джунипър неволно открай време предизвикваше такава обич. Повечето хора биха се трогнали от подобен жест, биха се почувствали длъжни да се погрижат по специален начин за подаръка, но Джунипър не беше повечето хора. Тя не придаваше по-голямо значение на творенията на другите, отколкото на своите. Това беше една от страните на характера на по-малката й сестра, която Сафи проумяваше много трудно, затова просто въздъхна и огледа разхвърляните по пода вестници.

Озърна се къде да остави сгънатия юрган и се спря на съседния стол. Една книга лежеше отворена върху купчина други и Сафи, патологичен читател, не се сдържа и отгърна на титулната страница: „Книга за практичните котки на стария опосум“, надписана от Т. С. Елиът, когато беше дошъл на гости на татко и той му беше показал стихотворения на Джунипър. Сафи не беше сигурна какво е отношението й към Томас Елиът — разбира се, възхищаваше му се като на майстор на думите, но в душата му имаше песимизъм, в светогледа му — чернота, които винаги я караха да усеща грапавините по-отчетливо от преди. Не толкова по отношение на котките, чудати сами по себе си, колкото по отношение на другите му стихове. Манията му във връзка с тиктакащите часовници и отминаващото време според Сафи беше рецепта за депресия, а тя преспокойно би могла да мине и без нея.