Кейт Мортън - Отминали времена

С изключение на онзи път, когато боядиса косата на Сафи синя, Емили носеше почетната титла „любима братовчедка“ през цялото детство на близначките Блайд. Фактът, че единственото предизвикателство към нея идваше от надутите братовчеди от Кеймбридж, странните слабички братовчеди от север и от собствената й по-малка сестра Пипа, чиято склонност да ревва за всяка дреболия незабавно я дисквалифицираше, изобщо не намаляваше искреността, с която й бе връчена титлата. Всяко посещение на Емили предизвикваше огромно въодушевление в Милдърхърст. Без нея детството на близначките щеше да бъде доста мудна работа. Пърси и Сафи бяха много близки — бяха близначки, как иначе, — но връзката помежду им не изключваше всички останали. Всъщност включването на трети човек в приятелството им само го задълбочи. Докато бяха малки, селото беше пълно с деца, с които можеха да си играят, ако баща им не беше толкова подозрителен към външни хора. Скъпият татко, посвоему беше ужасен сноб, но адски се шокираше, ако го нарекат така. Той ценеше не парите и общественото положение, а ума. Талантът беше качеството, с което той се стараеше да се заобикаля.

Емили, надарена и с двете, беше получила одобрението на Реймънд Блайд и затова беше канена да пребивава в Милдърхърст всяко лято. Беше си спечелила шанса да участва в семейните вечери на семейство Блайд — нещо като почти редовен турнир, основан от баба, когато татко бил още момче. Някоя щастлива сутрин се разнасяше призивът — „Семейна вечер Блайд!“ — и къщата цял ден грееше в радостно очакване. Вадеха се речници, подостряха се моливи и остроумия, а накрая, след като се навечеряха, всички се събираха в хубавия салон. Състезателите се настаняваха край масата или в любимото си кресло и най-накрая тържествено влизаше татко. Той винаги се оттегляше от дейностите в къщата в деня на турнира, уединяваше се в кулата, за да състави списъка с предизвикателствата, а оповестяването им беше нещо като ритуал. Конкретните особености на играта бяха различни, но най-често се оповестяваше име, вид герой или дума, после обръщаха най-големия пясъчен часовник и започваше състезанието за написване на най-интересно литературно произведение.

Пърси, която беше умна, но не беше остроумна, която обичаше да слуша, но не и да разказва, която пишеше бавно и педантично, когато беше неспокойна, и караше всичко да звучи невероятно колосано, се ужасяваше от тези вечери и ги ненавиждаше, докато съвсем случайно, когато беше на дванайсет, не откри амнистията, полагаща се на човека, който официално води резултатите от играта. Докато Емили и Сафи — чиято всеотдайност една към друга наливаше допълнително масло в огъня на съревнованието — се потяха над историите си, сбърчили чела, хапейки устни и препускайки с моливите по страниците, стремейки се разгорещено да спечелят хвалбите на татко, Пърси си седеше преспокойно и очакваше да бъде забавлявана. Умението им да се изразяват писмено беше еднакво добро, Сафи имаше може би малко по-добър речник, обаче палавият хумор на Емили й осигуряваше съществено предимство и известно време татко подозираше, че типичната за семейството дарба се е изляла изцяло в нея. Това беше преди раждането на Джунипър, разбира се, понеже тя притежаваше невероятен талант, който помиташе всички останали.

Ако Емили се беше смразила, когато вниманието на татко промени орбитата си, то със сигурност се съвзе много бързо. Продължи да ги посещава радостно и редовно много години, дълго след като вече не бяха деца, до онова последно лято през 1925 година, преди да се омъжи и всичко това да приключи. Пърси винаги бе смятала, че въпреки дарбите на Емили, в неин огромен интерес беше фактът, че тя не притежаваше артистичен темперамент. Беше твърде уравновесена, твърде добра във всичко, твърде весела и харесвана, за да тръгне по пътя на писателя. У нея нямаше абсолютно нищо невротично. За Емили беше много по-удачна съдбата, която я сполетя, след като татко насочи вниманието си другаде: омъжи се за свестен човек, роди няколко синове с луничави нослета, живееше във великолепна къща с изглед към морето, а напоследък, както ставаше ясно от писмото й, и с две влюбени прасета. Цялото писмо беше пълно с анекдоти от селото на Емили в Девъншър: новини за съпруга и за синовете й, за приключенията на местните офицери от противовъздушната отбрана, за маниакалното отношение на по-възрастните й съседи към ръчната й помпа за вода, а Пърси се смя, докато го чете. Все още се усмихваше, когато стигна края, сгъна писмото прилежно и го пъхна обратно в плика му.