Кейт Мортън - Отминали времена

— Наистина, няма нужда…

— Тя не обича промените. Никога не ги е обичала. За малко да умре от мъка, когато я приеха в болницата със скарлатина като мъничка. — Сафи направи слаб опит да разведри обстановката. — Понякога ми се струва, че тя ще е най-щастлива, ако трите сестри останем в Милдърхърст завинаги. Представяш ли си? Три стари дами с толкова дълга побеляла коса, че да можем да седнем върху нея.

— Опасявам се, че госпожица Джунипър ще е на друго мнение.

— Съвсем друго. — Както и самата Сафи. Изведнъж й се прииска да разкаже на Люси за апартаментчето в Лондон, за бюрото до прозореца, за радиото на полицата, но овладя порива. Моментът не беше подходящ. Вместо това каза: — Както и да е, и на двете ни е мъчно, че ни напускаш след толкова много години.

— Заради войната е, госпожице Сафи, трябва да правя нещо полезно, а и мама почина, пък и Хари…

Сафи махна с ръка.

— Няма нужда да ми обясняваш, напълно те разбирам. Сърдечни дела. Всеки от нас трябва да живее своя живот, Люси, особено в такива времена. Войната помага на човек да отсее важното, нали?

— Трябва да тръгвам.

— Да, добре. Скоро пак ще се видим. Може би следващата седмица, за да направим малко люта туршия за търга? Тиквичките ми…

— Не — прекъсна я Люси и в гласа й прозвуча нова категорична нотка. — Не, повече не. И днес не трябваше да идвам, но ми се стори, че не сте на себе си.

— Но, Люси…

— Моля ви, не ме молете повече, госпожице Сафи. Не е редно.

Сафи не знаеше какво да каже. След поредния порив на гневния вятър отекна далечен тътен на гръмотевица. Люси взе бохчата с яйцата.

— Тръгвам — каза тя по-внимателно този път, което пък въздейства по-тежко на Сафи и тя едва не се разплака. — Ще взема куклите, ще погледна роклята на Джунипър и потеглям.

И си тръгна.

Вратата се затвори и Сафи отново остана сама в пълната с пара кухня, стиснала купа с намачкана риба и напрягайки мозъка си да разбере какво се бе случило, за да прогони приятелката й.

Пърси се спусна по инерция надолу по Тентърдън Роуд, по тракащите камъни в основата на алеята и скочи от колелото си.

— Пак съм у дома, пак съм у дома, нани-на 6 6 Стих от популярна английска детска песничка от XVII в. — Б.пр. — изрецитира тя съвсем тихичко, докато чакълът хрущеше под обувките й. Бавачката ги беше научила на песента, когато бяха съвсем мънички, преди десетилетия, но Пърси винаги се сещаше за нея, когато се отклоняваше от пътя по алеята към къщата. Така става с някои мелодии, с някои поредици от думи — набиват ти се в главата и не изчезват, колкото и да ти се иска. Не че Пърси се беше опитвала да избие думите на песничката от главата си. Скъпата бавачка с мъничките си розови ръце, толкова уверена за всичко, потракването на шишовете й, докато плетеше пред камината и ги приспиваше. Колко плакаха, когато на деветдесетия си рожден ден тя се оттегли да живее при племенницата си в Корнуол. Сафи заплаши, че ще скочи от прозореца на мансардата в знак на протест, но и друг път го беше правила, така че бавачката им посрещна заплахата невъзмутимо.

Макар че вече бе закъсняла, Пърси предпочете да ходи, вместо да кара колелото си по алеята, за да може познатите полета да я посрещнат у дома, ширнали се от двете й страни. Фермата и пещите за сушене на хмел отляво, мелницата отвъд тях, горите далече вдясно. Спомените за хиляди следобеди от детството, задрямали по клоните на дърветата в гората Кардейкър, сега примигваха срещу нея от прохладните сенки. Вълнуващият страх, докато се криеха от белите робовладелци, как търсеха кости от дракони, как обикаляха с татко, за да намерят стари римски пътища…

Алеята към къщата не беше много стръмна и Пърси предпочете да върви пеша не защото не беше способна да я измине с колелото, а понеже обичаше да ходи. Баща им беше страхотен пешеходец, особено след Първата световна война. Преди да издаде книгата си и преди да ги остави и да замине за Лондон, преди да се запознае с Одет, да се ожени повторно и никога повече да не бъде наистина техен. Лекарят го беше посъветвал да се разхожда всеки ден, за да излекува крака си, и той беше тръгнал да обикаля полетата с бастуна, който господин Морис беше забравил в замъка след един от уикендите, организирани от баба.

— Виждаш ли как краят изхвърча пред мен на всяка стъпка? — попита той, докато двамата с Пърси крачеха покрай потока Роувинг един есенен следобед. — Така трябва да бъде. Здрав и стабилен бастун. Той е напомняне.