Кейт Мортън - Отминали времена

— Имаме повече яйца, отколкото можем да изядем, а ми се иска да изкажа някак признателността си — ти толкова пъти ми се притичваш на помощ от началото на войната.

— О, госпожице Сафи!

— Да не забравяме, че щях да продължавам да пера с пудра захар, ако не беше ти.

Люси се засмя и каза:

— Много ви благодаря. Приемам предложението ви с благодарност.

Заеха се да увиват яйцата, като късаха парчета от натрупаните до печката стари вестници, а Сафи за стотен път този ден си каза колко й е приятна компанията на тяхната предишна икономка и колко е жалко, че са я изгубили. Сафи реши, когато се премести в апартаментчето си, да даде адреса на Люси и да я насърчи да се отбива на чай, когато е в Лондон. Пърси несъмнено щеше да се изкаже по въпроса — тя имаше доста традиционни виждания относно класите и тяхното смесване, — обаче Сафи знаеше прекрасно, че човек трябва да цени добрата компания, независимо къде я намира.

Отвън заплашително изръмжа гръмотевица, Люси показа глава и надзърна над мръсната рамка на прозорчето над малката мивка. Огледа притъмнялото небе и се намръщи.

— Ако няма друго, госпожице Сафи, ще приключа в салона и ще тръгвам. Май времето се променя, а аз имам събрание довечера.

— Женската доброволческа служба, нали?

— Довечера сме столова. Трябва да храним добре смелите войници.

— Точно така — съгласи се Сафи. — Като стана дума, уших няколко кукли за вашия благотворителен търг. Вземи ги със себе си още днес, ако можеш: те са на горния етаж — кратка пауза за подсилване на ефекта, — а също и Роклята…

Люси ахна и зашептя, макар че двете бяха съвсем самички.

— Привършили сте я?

— Тъкмо навреме, та Джунипър да я облече довечера. Закачила съм я в таванската мансарда, за да бъде първото, което тя ще види.

— В такъв случай със сигурност ще се отбия горе, преди да си тръгна. Кажете ми, красива ли е?

— Божествена.

— Много се радвам. — След миг колебание Люси се пресегна да стисне ръцете на Сафи лекичко със своите. — Всичко ще бъде прекрасно, ще видите. Такава специална вечер — госпожица Джунипър най-сетне се прибира от Лондон.

— Само се надявам влаковете да не закъсняват твърде много заради лошото време.

Люси се усмихна.

— Ще си отдъхнете, когато тя се прибере жива и здрава.

— Не съм спала непробудно нито една вечер, откакто тя замина.

— Тревожите се — поклати глава Люси състрадателно. — Вие сте й като майка, а майката не може да спи, ако се притеснява за рожбата си.

— О, Люси — навлажниха се очите на Сафи, — наистина се тревожех. Много се тревожех. Имам чувството, че от месеци съм притаила дъх.

— Но не е имало никакви кризи, нали?

— За щастие, не, а съм сигурна, че тя би ни казала, ако е имало. Дори Джунипър не би излъгала за нещо толкова сериозно…

Вратата рязко се отвори и двете изопнаха тела. Люси изскимтя, Сафи почти го стори, но този път избута консервата и я скри зад гърба си. Беше само вятърът, който напираше отвън, но прекъсването беше достатъчно, за да прогони приятната атмосфера и да открадне усмивката на Люси. Тогава Сафи разбра какво държи Люси на тръни.

Реши да не казва нищо, понеже денят почти беше свършил, а понякога колкото по-малко се говори, толкова по-бързо отминава болката. Обаче двете бяха прекарали приятен следобед, работейки рамо до рамо в кухнята и в салона, и Сафи много искаше да оправи нещата. Имаше право на свои приятели — нуждаеше се от приятели — независимо от разбиранията на Пърси. Тя тихо се прокашля.

— На колко години беше, когато започна работа тук, Люси?

— На шестнайсет — долетя тихият отговор, сякаш Люси бе очаквала въпроса.

— Преди двайсет и две години, нали?

— Двайсет и четири. Беше през хиляда деветстотин и седемнайсета.

— Винаги си била една от любимките на татко, така да знаеш.

Във фурната пълнежът на пая започваше да се задушава в своята тестена обвивка. Бившата икономка изпъна гръб и въздъхна бавно и замислено.

— Той винаги е бил добър е мен.

— Трябва да знаеш, че двете с Пърси също много те харесваме.

Яйцата бяха увити, така че Люси нямаше какво повече да прави край далечната маса. Скръсти ръце и тихо каза:

— Много мило, че го казвате, госпожице Сафи, но няма нужда.

— Ако промениш намерението си, когато нещата се пооправят, ако решиш, че искаш да се върнеш официално…

— Не — прекъсна я Люси. — Не, благодаря ви.

— Накарах те да се почувстваш неловко — сепна се Сафи. — Извини ме, скъпа Люси. Нямаше и дума да продумам, но не искам да ме разбираш погрешно. Пърси нямаше предвид нищо тогава, тя просто си е такава. Така се държи.