Кейт Мортън - Отминали времена

— За какво, татко?

Той се загледа смръщено в хлъзгавия бряг на потока, като че ли правилните думи се криеха там, между тръстиките.

— Ами… че и аз съм стабилен, струва ми се.

Тогава тя не разбра какво иска да й каже татко, просто допусна, че той харесва тежкия бастун. Със сигурност не продължи да разпитва: положението на Пърси като спътник в разходките беше несигурно, а правилата, които го определяха, бяха строги. Според учението на Реймънд Блайд ходенето беше време за размисъл, а в редките случаи, когато и двете страни са склонни, може да се говори за поезия или за природата. Бъбривците със сигурност не бяха добре дошли, а нарекат ли те така, никога не се отърсваш от клеймото — за голямо прискърбие на горката Сафи. Пърси неведнъж беше поглеждала назад към замъка, когато двамата с баща й потегляха на някоя от разходките си, и беше виждала намръщеното личице на Сафи на прозореца в детската. Сърцето на Пърси винаги се свиваше от състрадание към сестра й, но никога достатъчно, за да остане в замъка. Представяше си, че е предпочетена за разходките като награда за неизброимите пъти, когато Сафи беше привличала вниманието на татко и го беше карала да се усмихва развеселено, докато чете на глас умните кратки историйки, които е написала; а напоследък — вероятно заради месеците, които двамата бяха прекарали заедно веднага след завръщането му от войната, докато скарлатината изпрати Пърси в болницата.

Пърси стигна до първия мост, спря и облегна велосипеда си на перилата. От тук замъкът не се виждаше, още не, беше скрит сред горите и щеше да се покаже целият едва на втория, по-малък мост. Тя се облегна на парапета и погледна плиткия поток долу. Водата се въртеше и шепнеше там, където бреговете се разширяваха, а после след кратко колебание течението продължаваше към горите. Отражението на Пърси тъмнееше на фона на отразеното бяло небе и трептеше в по-гладката и по-дълбока средна част на потока.

Оттатък се намираше нивата с хмел, където тя беше изпушила първата си цигара. Двете със Сафи заедно, кискайки се над откраднатата кутия от един надут приятел на татко, докато той приличаше смешните си глезени край езерото в един горещ летен ден.

Една цигара…

Пърси опипа предния джоб на униформата си и усети твърдия цилиндър под пръстите си. След като е свила проклетата цигара, поне да я изпуши, нали така? Имаше усещането, че пристъпи ли прага на замъка, възможността спокойно да попуши ще се превърне в далечна мечта.

Обърна се, облегна се на парапета, драсна клечката и вдиша. После задържа дима за кратко и едва тогава издиша. Боже, обожаваше тютюна. Пърси понякога подозираше, че с радост би живяла самичка, без да й се налага да продума нито дума на друго живо същества, при условие че е тук, в Милдърхърст и има достатъчно цигари до края на живота си.

Пърси невинаги беше толкова печално саможива. И дори сега знаеше, че фантазията — макар и нелишена от своите предимства — е само това, фантазия. Не би понесла да живее без Сафи, не и за дълго. Нито без Джунипър. Бяха минали четири месеца, откакто малката им сестра замина за Лондон, а двете останаха у дома и се държаха като разнежени бабички: чудеха се дали тя има достатъчно топли чорапи, изпращаха пресни яйца до Лондон по всеки, който пътуваше натам, четяха писмата й на глас по време на закуска, за да отгатнат в какво настроение е, здрава ли е, какви мисли се въртят в главата й. Писма, между другото, в които изобщо не се споменаваше — нито завоалирано, нито директно — възможността за женитба, ако искате да знаете, госпожо Потс! Това предположение беше смехотворно за всеки, който познаваше Джунипър. Някои жени са създадени за брак и за бебешки колички в коридора, а други определено не са. Татко го знаеше и точно затова беше организирал нещата по този начин — за да има кой да се грижи за Джунипър след смъртта му.

Пърси изсумтя недоволно и стъпка изпушената цигара с обувката си. Мисълта за съпругата на пощальона й напомни за нещата, които беше взела от нея, извади ги от чантата си и реши да ги използва като извинение да се позабави навън самичка още малко.

Бяха общо три писма, точно както й беше казала госпожа Потс: пакетче от Мередит за Джунипър, плик, адресиран до Сафи на пишеща машина, и още едно писмо с името на Пърси, изписано ръкописно отпред. Почеркът с шеметните заврънкулки не можеше да е на друг, освен на братовчедката Емили, затова Пърси нетърпеливо отвори плика, извади горния лист, за да улови останалата светлина и да различава думите.