Кейт Мортън - Отминали времена

— Последното, от което имаме нужда тази вечер, е татко да се обърне в гроба — съгласи се Сафи и кимна към аптечката за първа помощ. — Подай ми два аспирина, моля те.

Люси сбърчи притеснено вежди.

— Зле ли ви е?

— За момичетата е. Неспокойни са, горкичките, а няма нищо по-хубаво за тревожния дух от един аспирин, освен може би голяма глътка джин, но това би било доста безотговорно. — Сафи намачка аспирините с обратната страна на лъжичката. — Знаеш ли, не са били толкова зле от нападението на 10 май.

Люси пребледня.

— Да не искате да кажете, че усещат нови бомбардировки?

— Съмнявам се. Господин Хитлер е твърде зает да си търси белята през зимата другаде, за да се занимава с нас. Поне така твърди Пърси. Според нея ще ни остави на спокойствие поне до Коледа, което е огромно разочарование за нея. — Сафи продължаваше да бърка рибната смес и тъкмо си пое въздух, за да продължи да говори, когато забеляза, че Люси се е отдалечила от печката. От позата й личеше, че вече е престанала да слуша, и изведнъж Сафи се почувства глупаво, като кокошките си, когато са в настроение да кудкудякат и портата на градината им е предостатъчна компания. Изкашля се смутено и каза: — Както и да е, дрънкам глупости. Не си дошла в кухнята да слушаш за момичетата и аз сигурно ти преча да си вършиш работата.

— Ни най-малко. — Люси затвори вратичката на печката и се изправи, но бузите й се бяха зачервили много — надали се дължеше само на топлината от фурната. Сафи разбра, че смущението, което беше доловила преди малко, е било съвсем истинско — нещо в думите или постъпките на Сафи беше развалило доброто настроение на Люси и Сафи се почувства ужасно. — Просто идвах да нагледам пая със заешко — продължи Люси, — което и сторих, и да ви кажа, че не намерих сребърната лъжица за сервиране, която поискахте, но сложих на масата друга, която също ще свърши работа. Освен това свалих долу някои от плочите, които госпожица Джунипър изпрати от Лондон.

— В синия салон ли?

— Разбира се.

— Чудесно.

Това беше хубавият салон, така че щяха да посрещнат господин Кавил там. Пърси не беше съгласна, но това можеше да се очаква. Беше в лошо настроение от седмици, крачеше троснато по коридорите, предричаше скръб и печал през наближаващата зима, мърмореше заради недостига на гориво, заради разточителното затопляне на още една стая, при положение че жълтият салон се отоплява всекидневно. Пърси обаче щеше да се съгласи — все така ставаше. Сафи решително почука с вилицата по ръба на купата.

— Справили сте се прекрасно с яйчения крем. Чудесен е, плътен дори без мляко — каза Люси, надничайки под капака на тенджерата.

— О, Люси, много си мила. В крайна сметка го приготвих с вода и малко мед за сладост, за да запазя захарта за мармалада. Не ми е хрумвало да благодаря на войната за нищо, обаче как ли щях да изживея живота си без удоволствието да направя идеален яйчен крем без мляко!

— Много хора в Лондон ще са ви признателни за рецептата. Братовчедка ми пише, че всяка седмица получават по един литър. Представяте ли си? Трябва да опишете как сте приготвили крема и да изпратите писмото на „Дейли Телеграф“. Там публикуват такива неща.

— Не знаех — замислено призна Сафи.

Това щеше да е поредната публикация в малката й колекция. Не особено здравословно допълнение, но въпреки това изрезка от вестник. Всичко щеше да бъде от полза, когато дойдеше моментът да изпрати ръкописа си, пък и кой знае какво още можеше да се получи? На Сафи много й допадаше идеята за редовна малка рубрика, „Шийте със Сафи — съвети за дами“ или нещо подобно с малка шарена емблема в ъгъла: нейната машина „Зингер 201-К“ или дори някоя от кокошките й! Усмихна се, толкова доволна и развеселена от фантазията си, все едно вече бе свършен факт.

А в това време Люси продължаваше да говори за братовчедка си в Пимлико и за единственото яйце, което според порциона им се полагаше на всеки две седмици.

— Нейното често се оказва развалено, представяте ли си? А отказват да й го сменят.

— Но това е толкова злонамерено! — слиса се Сафи. Подозираше, че „Шийте със Сафи“ ще има какво да каже по подобни въпроси и няма да се бои да прави великодушни жестове като компенсация. — Изпрати й няколко от моите яйца. И вземи половин дузина за себе си.

Изражението на Люси нямаше да бъде толкова доволно, ако Сафи беше започнала да раздава кюлчета злато, а Сафи пък изведнъж се смути и принуди призрака на своята двойничка от вестника да изчезне. После леко извинително каза: