Кейт Мортън - Отминали времена

Сафи изсумтя безутешно, после го направи отново, понеже усещането много й допадна, и тръгна обратно към къщата, както винаги доволна, че пътят й не минава през основната градина. Не би го понесла — някога това място беше превъзходно. Истинска трагедия беше, че толкова много цветни градини в страната бяха изоставени или превърнати в зеленчукови. В последното си писмо Джунипър пишеше, че не само цветята в Ротън Роу в Хайд Парк са премазани от купчини дървесина, желязо и тухли — костите на един бог знае колко къщи, — а и цялата южна част на парка бе раздадена за обработване. Да, нуждата го налагаше, призна Сафи, но въпреки това беше трагично. Ако човек няма картофи, коремът му се бунтува, но няма ли красота, душата се вкоравява.

Точно пред нея кръжеше късна пеперуда, размахваше крилца като огледалните ръбчета на духалото пред камината. Нима не беше истинско чудо, че такова съвършенство, такъв естествен покой продължават да съществуват, докато човечеството събаря тавана на света върху себе си! Лицето на Сафи грейна, тя протегна изпънатия си пръст, но пеперудата не й обърна внимание, издигна се, после се спусна и се стрелна да проучи тъмните плодове на мушмулата. Без да обръща внимание на нищо! Сафи усмихнато продължи да се мъкне към замъка и се наведе под възлестите клони на глицинията, като внимаваше да не си закачи косата.

Господин Чърчил не биваше да забравя, че войните не се печелят само с куршуми, и да възнагради онези, които съумяват да съхраняват красотата, докато светът край тях се разпада на грозни късове. Медал на името на Чърчил за съхранение на красотата на Англия — според Сафи звучеше чудесно. Когато Сафи го спомена на закуска онзи ден, Пърси се подсмихна с неизбежното самодоволство на човек, който от месеци пълзи по бомбените кратери и си е заслужил собствен медал за храброст, но Сафи отказа да се почувства като глупачка. Всъщност пишеше писмо до вестник „Таймс“ по този въпрос. В основни линии: че красотата е важна както изкуството, литературата и музиката, още повече сега, когато цивилизованите страни явно са решени да се подтикват една друга към все по-варварски актове.

Сафи открай време обожаваше Лондон. Бъдещите й планове зависеха от оцеляването на Лондон и тя приемаше всяка хвърлена бомба като посегателство срещу самата себе си. В кулминацията на въздушните атаки и насред рева на противовъздушната артилерия и воя на сирените, печалните експлозии бяха неин постоянен среднощен спътник, тя трескаво гризеше ноктите си — ужасен навик, за който обвиняваше Хитлер, — и се питаше дали като човек, който обича града, тя не страда още повече, тъй като не е с него в нещастието, както тревогата на майката заради ранения й син е по-дълбока, ако синът е надалече. Още като момиче Сафи усещаше, че жизненият й път не е сред калните полета или между древните камънаци на Милдърхърст, а сред паркове и кафенета, сред разговорите за литература в Лондон. Когато двете с Пърси бяха мънички, след погребението на мама и преди раждането на Джунипър, когато все още си бяха само тримата, татко водеше близначките в Лондон всяка година, за да прекарат известно време в къщата в Челси. Бяха млади, времето не ги беше протъркало, заглаждайки различията им и заостряйки мненията им, и към тях се отнасяха — а и самите те се държаха така помежду си — като към две напълно еднакви копия. Обаче когато бяха в Лондон, Сафи усещаше първите прояви на разграничаване — дълбоко, но силно вътре в себе си. Подобно на баща им, Пърси копнееше за ширналите се зелени гори у дома, но Сафи се чувстваше по-жива в града.

Зад нея се чу някакъв тътен и Сафи изстена — не искаше да се обръща и да установи, че тежките облаци вече злорадстват досами рамото й. От всички лишения заради войната загубата на редовната прогноза за времето по радиото й бе нанесла особено жесток удар. Сафи беше приела невъзмутимо намаляването на времето за четене, беше се съгласила Пърси да й носи по една книга седмично от библиотеката вместо обичайните четири. Прие оптимистично нуждата да замени копринените си рокли със сукмани. Без усилие прие и загубата на слугите, които се разбягаха като бълхи от давещ се плъх, и последвалото си привикване към ролята на главна готвачка, градинарка, перачка и чистачка. Но опитите на Сафи да проумее чудатостите на английското време се натъкнаха на достоен противник. Макар че живееше в Кент, откакто се помни, тя не бе развила типичния за местните жени усет към времето: всъщност беше установила, че прави тъкмо обратното: притежаваше странната способност да простира прането и да броди храбро из полето, когато по всичко личи, че се кани да вали.