Кейт Мортън - Отминали времена

Автобусът шумно зави и Пърси безсилно завъртя очи срещу собственото си отражение. Беше нелепо, разбира се. Момичешките фантазии са едно, но как е възможно настроенията на зряла жена все още да зависят от техния отглас? Наистина беше тъжно. Пърси възмутено си обърна гръб.

Пътуването беше дълго, много по-дълго от обикновено, а ако продължаваха с тази скорост, щеше да има късмет, ако се прибере у дома за пудинга. Както и да е. Буреносните облаци се трупаха, имаше опасност мракът да се спусне върху тях всеки момент, а автобусът, чиито фарове просто мъждукаха, уж ей сега щеше да потегли. Тя погледна часовника си: вече беше четири и половина. Джунипър трябваше да си дойде в шест и половина, младият мъж да пристигне в седем, а Пърси беше обещала да се прибере към четири. Несъмнено служителят от Гражданска защита беше действал от добра воля, когато беше спрял автобуса за случайна проверка, но точно тази вечер я очакваха по-приятни занимания. Едно от които — да посръчка малко подготовката в Милдърхърст.

Каква беше вероятността Сафи да не се е поболяла от притеснение? Неголяма, реши Пърси. Изобщо неголяма. Никой не се предаваше толкова лесно на възбудата около някое събитие, колкото Сафи, и още откакто бяха получили от Джунипър вестта, че е поканила на вечеря някакъв загадъчен гост, стана ясно, че Събитието, както го наричаха впоследствие, ще следва пълната програма на Серафин Блайд. Заговори се дали да не разопаковат останалата от баба им официална канцелария и да направят табелки за местата, обаче Пърси намекна, че за компания от четирима души, три, от които са сестри, толкова суетня е напълно излишна.

Някой я потупа по ръката и Пърси установи, че дребничката старица до нея държи отворена консерва и сочи нещо вътре.

— По моя рецепта — изчурулика тя весело. — Няма масло, обаче никак не е зле, нищо че сама се хваля.

— О, не, благодаря — отговори Пърси. — Не бих могла. Хапнете си ги сама.

— Хайде — разклати кутията старицата малко по-близо до Пърси и кимна одобрително към униформата й.

— Е, добре. — Пърси си взе бисквитка и отхапа. — Много е вкусно — каза тя и тихомълком заскърби за славните дни, в които имаха масло.

— Значи, сте в „Бърза помощ“?

— Шофирам линейка. Тоест това правех по време на бомбардировките. Напоследък най-вече чистя линейките.

— Сигурна съм, че ще си намерите друг начин да подпомогнете съпротивата. Вас, младите, нищо не може да ви спре. — Хрумна й нещо и тя се ококори. — Но разбира се, трябва да участвате в някое от състезанията по шев! Внучката ми членува в кръжок по шев и кройка у дома, в Кранбрук. О, каква страхотна работа вършат тези момичета!

Като оставим настрана иглата и конеца, Пърси трябваше да се съгласи, че хрумването не е лошо. Може би трябваше да насочи енергията си другаде: да намери някой правителствен чиновник, когото да вози с колата, да се научи как да обезврежда бомби, да пилотира самолет, да стане съветник по спасяване на имуществото. Каквото и да е. Може би тогава ужасното вътрешно напрежение щеше да я напусне. Колкото и да не искаше да признае, Пърси започваше да подозира, че Сафи е имала право през всичките тези години: тя обичаше да поправя. Нямаше никакъв инстинкт да създава, но притежаваше умение да възстановява и се чувстваше най-щастлива, докато е полезна и запушва дупки. Ама че потискаща мисъл!

Автобусът тежко зави и най-сетне пред тях се показа селото. Докато наближаваха, Пърси забеляза велосипеда си, облегнат на стария дъб до пощата, където го беше оставила сутринта.

Отново благодари за бисквитата и тържествено обеща да поразпита за местния кръжок по шев и кройка, после слезе и махна на старицата, когато автобусът се затътри към Кранбрук.

Откакто излязоха от Фолкстоун, беше излязъл вятър и Пърси пъхна ръце в джобовете на панталоните си, усмихна се на киселите госпожици Бледъм, които си поеха едновременно въздух и притиснаха по-близо до телата си пазарските си мрежи, преди да й кимнат и да изприпкат към къщи.

Бяха във война вече две години, а все още имаше хора, които, видят ли жена с панталон, започват да предсказват началото на апокалипсиса, пренебрегвайки жестокостите у дома и в чужбина. Пърси с удоволствие усети как духът й се повдига и се запита дали не греши, че обожава униформата си още повече заради въздействието, което има над хора като госпожиците Бледъм по света.

Вече беше късно, но имаше вероятност господин Потс да не е направил доставката за замъка. Малцина бяха хората в селото — и дори в цялата страна, готова беше да се обзаложи Пърси, — които да са се записали в частите за вътрешна отбрана толкова пламенно, колкото господин Потс. Той така ревностно бранеше родината, че човек се чувстваше много пренебрегнат, ако поне веднъж седмично не го спряха за проверка на документите за самоличност. Всеотдайността му остави селото без благонадеждна поща, обаче господин Потс гледаше на този факт като на злощастна, но необходима жертва.