Кейт Мортън - Отминали времена

— Ама, разбира се! — възкликна и улови кикота си в мрежа от дълги бели пръсти. — Ти вече познаваш Том. Ако не беше ти, ние двамата нямаше да се срещнем.

Явно съм преглътнала отговора си, понеже всички часовници в замъка започнаха да отброяват точен час. Невероятна симфония — стая след стая часовниците започваха да звънят, призоваваха се един друг, отбелязвайки отминалото време. Усетих звъна дълбоко в тялото си, въздействието му се разля ледено и мигновено по кожата ми и ме разстрои до полуда.

— Джунипър, вече наистина трябва да тръгвам — казах, когато часовниците най-сетне замълчаха.

Забелязах, че гласът ми е дрезгав.

Чух тихичък шум зад себе си, обърнах се с надеждата Пърси да се връща.

— Да тръгваш ли? — помръкна Джунипър. — Но ти току-що пристигна. Къде отиваш?

— Връщам се в Лондон.

— В Лондон ли?

— Там живея.

— Лондон. — И тогава у нея настъпи промяна, светкавично като връхлитаща буря и точно толкова страховита. Тя се пресегна, стисна ръката ми с изненадваща сила и аз видях нещо, което не бях забелязала досега: подобни на паяжина белези, посребрени с времето, нашарили бледите й китки. — Вземи ме със себе си.

— Аз… не мога да го направя.

— Но това е единственият начин. Ще отидем да намерим Том. Трябва да е там, в малкия си апартамент, седи до прозореца…

— Джунипър…

— Каза, че ще ми помогнеш. — Гласът й беше напрегнат, яден. — Защо не ми помогна?

— Извинявайте — отговорих, — аз не…

— Но си ми приятелка, каза, че ще ми помогнеш. Защо не дойде?

— Джунипър, мисля, че ме бъркате…

— О, Мередит — прошепна тя и аз усетих застоялия й тютюнев дъх. — Направих нещо ужасно, ужасно.

Мередит. Коремът ми се преобърна като гумена ръкавица, издърпана от ръката твърде бързо.

Чуха се забързани стъпки и се появи кучето, следвано по петите от Сафи.

— Джунипър! О, Джун, ето къде си била. — В гласа й прозвуча огромно облекчение, когато стигна до сестра си. Прегърна нежно Джунипър, после се отдръпна и огледа лицето й. — Не бива да бягаш така. Толкова се разтревожих. Търсих те къде ли не. Не знаех къде си отишла, мъничка, скъпа моя.

Джунипър трепереше — явно й бях дошла в повече. Мередит… Думата отекна в ушите ми остро и настойчиво като жуженето на комар. Казах си, че няма нищо, че е само съвпадение, безсмисленото бълнуване на една стара и умопобъркана жена, но не съм добра лъжкиня, така че не успях да се заблудя.

Сафи тъкмо отмяташе един кичур, паднал върху челото на Джунипър, когато пристигна Пърси. Тя се закова на място и се облегна на бастуна си, докато оглеждаше сцената. Сестрите се спогледаха, както го бяха сторили по-рано в жълтия салон и толкова ме бяха озадачили, този път обаче Сафи първа отмести очи. Тя някак успя да проникне в стиснатата ръка на Джунипър и вече здраво я държеше в своята.

— Благодаря ви, че сте останали с нея — каза ми тя с треперещ глас. — Много мило от ваша страна, Едит…

— Едит — повтори Джунипър, без да ме поглежда.

— … понякога се обърква и броди из къщата. Държим я под око, обаче… — поклати глава Сафи кратичко, изразявайки с жест, че е невъзможно да живееш нечий друг живот.

Аз кимнах, неспособна да намеря думи, с които да отговоря. Мередит. Името на майка ми. Мислите ми, стотиците ми мисли, се понесоха на рояк срещу потока на времето, започнаха да тършуват из последните месеци за някакъв смисъл и накрая пристигнаха в дома на родителите ми. Един мразовит февруарски следобед, едно несготвено пиле, пристигането на писмото, което разплака мама.

— Едит — отново повтори Джунипър. — Едит, Едит…

— Да, скъпа — каза Сафи, — това е Едит, нали? Тя ни е на гости.

В този момент осъзнах нещо, което подозирах още от самото начало. Мама ме излъга, когато ми каза, че писмото на Джунипър е най-обикновен поздрав, както ме излъга и за посещението ни в Милдърхърст. Но защо? Какво се беше случила между мама и Джунипър Блайд? Ако можеше да се вярва на Джунипър, мама й беше дала обещание, което не беше спазила, нещо, свързано с годеника на Джунипър, с Томас Кавил. В такъв случай, ако истината беше толкова жестока, колкото предполагаше Джунипър, писмото би трябвало да е обвинение. Така ли беше? Затова ли се беше разплакала мама, заради потиснатото си чувство за вина?

За пръв път, откакто бях пристигнала в Милдърхърст, закопнях да се отърся от къщата и от нейната стара печал, да видя слънцето и да почувствам вятъра с лицето си, да усетя друг мирис, не вонята на кал и на нафталин. Да остана насаме с тази нова загадка, която бях започнала да разгадавам.