Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси Блайд погледна ръчния си часовник.

— Забавих се — установи тя с лека изненада. — Извинете ме. Големият стоящ часовник е напред с десет минути, но въпреки това трябва да продължим. Госпожа Бърд ще дойде да ви вземе на кръглия час, а входният вестибюл е далече. Боя се, че нямаме време да ви покажа кулата.

Възкликнах — нещо средно между „О!“ и охкане, но бързо се оправих.

— Сигурна съм, че госпожа Бърд няма да има нищо против малко да закъснея.

— Останах с впечатлението, че трябва да се връщате в Лондон.

— Така е. — Изглежда невероятно, но за известно време наистина бях забравила за Хърбърт, за колата му, за срещата му в Уиндзор. — Да, така е.

— Няма нищо — каза Пърси Блайд и закрачи подир бастуна си. — Ще я разгледате следващия път. Когато отново ни посетите.

Забелязах предположението й, но не смятах да го оспоря, поне не тогава. Всъщност почти не се замислих за това, а го възприех като забавен и напълно лишен от особен смисъл отговор, понеже на излизане от стълбището вниманието ми привлече някакво шумолене.

Въпросното шумолене, подобно на пазителите, беше съвсем тихичко и отначало се зачудих дали не си въобразявам след всички приказки за отминалите времена и за затворени сред камъните хора, обаче Пърси Блайд също се озърна и аз разбрах, че не си въобразявам.

От съседния коридор се появи кучето.

— Бруно — учуди се Пърси, — какво търсиш чак долу, приятел?

Той спря точно до мен и вдигна очи нагоре под увисналите си клепачи.

Пърси се приведе, за да го почеше между ушите.

— Знаете ли какво означава думата „лърчър“? На езика романи означава „крадец“. Нали така, момче? Ужасно жестоко име за такова добро старо момче като теб. — Тя се поизправи, прихванала кръста си с една ръка. — Първоначално тази кучета били отглеждани от ромите, които ги използвали, за да бракониерстват, да ловят зайци и други дребни животни. Чистите породи били забранени за хора без благородническо потекло и наказанията били жестоки. Трудното било да запазиш ловните умения, като същевременно предизвикаш само толкова промени, че кучетата да не изглеждат като заплаха. Той е на сестра ми, на Джунипър. Обича животните още от малка, а и те явно много я обичат. Винаги сме имали куче заради нея, поне след травмата. Казват, че всеки се нуждае от нещо, което да обича.

Недоволно усетил, че е тема на разговора, Бруно ни подмина. След това шумоленето долетя още веднъж слабо и после го погълна звънът на телефон някъде наблизо.

Пърси застина неподвижно и се заслуша, както правят хората, когато искат да се уверят, че някой друг е вдигнал.

Звънът продължи, а накрая печална тишина обгърна и последния отзвук от него.

— Елате — подкани ме Пърси с накъсан от тревога глас. — Ето от тук можем да минем напряко.

Коридорът тънеше в полумрак, но не повече от другите. Всъщност сега, когато излязохме от мазето, се появиха няколко панделки разсеяна светлина, които си проправиха път през възлите на замъка и се разляха върху плочника. Бяхме изминали две трети от пътя, когато телефонът отново зазвъня.

Този път Пърси не изчака.

— Извинете — каза тя, видимо обезпокоена. — Просто не знам къде е Сафи. Очаквам важно телефонно обаждане. Ще ме извините ли? Няма да се бавя.

— Разбира се.

Тя кимна и изчезна, зави в дъното на коридора и ме изостави.

Обвинявам вратата за онова, което се случи после. Вратата точно срещу мен, само на метър. Обичам вратите. Всички врати, без изключение. Вратите водят до разни неща, затова не съм се изправяла пред врата, която да не искам да отворя. Въпреки това, ако тази врата не беше толкова стара и декоративна, толкова категорично затворена, ако нишка светлина не се беше разположила толкова невъзможно изкусително през средата й, осветявайки ключалката и интригуващия ключ в нея, вероятно щях да устоя на изкушението и нямаше да предприема нищо, докато Пърси не дойде да ме вземе. Обаче не устоях и предприех. Просто не можех иначе. Понякога само като видиш една врата, разбираш, че зад нея се крие нещо интересно.

Дръжката беше черна и гладка, имаше формата на тънка кост и я усетих хладна в дланта си. Всъщност от другата страна на вратата сякаш се носеше хладина, макар вече да не съм сигурна.

Пръстите ми се стегнаха около дръжката, понечих да я натисна и тогава…

— Не влизаме там.

Не се срамувам да кажа, че коремът ми направо се изстреля до небцето.

Завъртях се на пети и огледах сумрака отзад. Нищо не видях, но със сигурност не бях сама. Някой, чийто беше гласът, беше с мен в коридора. Дори да не се беше обадила, щях да усетя: долавях присъствието на още някой, нещо се движеше и се криеше в удължените сенки. Шумоленето отново се появи: по-силно, по-наблизо, определено не в главата ми и определено не е мише.