Кейт Мортън - Отминали времена

И ми се усмихна толкова загадъчно, че дъхът ми секна.

— Думичка няма да кажа.

Известно време стояхме и се гледахме. За щастие, страхът ми отпреди малко се бе изпарил. Реакцията ми беше неоснователна, просто инстинктивна и аз се засрамих от спомена за нея.

В крайна сметка от какво да се страхувам? Тази объркана жена в празния коридор беше Джунипър Блайд, която преди време беше избрала майка ми от група уплашени деца, беше й осигурила дом, докато над Лондон се сипят бомби, и не беше престанала да чака и да се надява любимият й да се завърне.

Тя вирна брадичка, докато я наблюдавах, и въздъхна замислено. Явно, докато аз си правех изводи, тя също си правеше. Усмихнах се и това й помогна да вземе решение. Изпъна рамене и отново тръгна към мен — бавно, но целеустремено. Като котка. Всяко нейно движение притежаваше гъвкавата смесица от предпазливост, увереност и безразличие, които прикриват истинското намерение.

Спря едва когато приближи достатъчно, за да усетя мириса на нафталин от роклята й и на цигарен дим от дъха й. Очите й се взряха в моите, гласът й се превърна в шепот.

— Умееш ли да пазиш тайна?

Кимнах и тя се усмихна. Разстоянието между предните й два зъба беше невъзможно момичешко. Взе ръцете ми в своите, все едно сме приятелки в училищния двор. Дланите й бяха хладни и гладки. — Имам една тайна, но не бива да я споделям.

— Добре.

Изви длан като дете, приведе се към мен и я притисна към ухото ми. Дъхът й ме погъделичка.

— Имам любим. — Когато се отдръпна, възрастните й устни се бяха извили в страстна възбуда, която беше едновременно нелепа, печална и красива. — Казва се Том. Томас Кавил… и ме помоли да се омъжа за него.

Толкова ми домъчня за нея, почти непосилно много, когато осъзнах, че се е върнала към мига на огромното си разочарование. Страшно ми се искаше Пърси да се върне и разговорът ни да секне.

— Обещаваш ли, че няма да кажеш нито дума?

— Обещавам.

— На него му казах, но, шшшшт — притисна пръст към усмихнатите си устни тя, — сестрите ми още не знаят. Скоро ще дойде на вечеря. — Тя се усмихна широко — зъбите на възрастна жена на гладко като пудра лице. — Ще оповестим годежа ни.

Тогава забелязах, че тя носи нещо на пръста си. Не беше пръстен, не и истински. Беше някакъв груб заместител, сребрист, но без блясък, грапав, приличаше на алуминиево фолио, увито и сплеснато като пръстен.

— И после ще танцуваме, танцуваме…

Тя започна да се поклаща и да припява с музиката, която вероятно звучеше в главата й. Беше същата мелодия, която преди малко бях чула да се носи из студените проходи на коридорите. Тогава името ми убягна, макар на моменти сякаш бе мъчително близо. Плочата — вероятно беше плоча — беше спряла преди известно време, обаче Джунипър въпреки това се бе наклонила на една страна, беше затворила очи и бузите й бяха пламнали с очакването на млада жена.

Преди време работих над книга за двама възрастни хора, които заедно пишеха историята на живота си. Жената беше болна от алцхаймер, но все още преди последния опустошителен етап, затова двамата решили да запишат спомените си, преди те да се разлетят като пожълтелите листа на есенно дърво.

Работих я шест месеца, а през това време аз я наблюдавах как тя безпомощно се плъзга от забравата към празнотата. Съпругът й стана „онзи мъж там“, а жизнената и забавна жена с цветист език, която спореше, смееше се широко и ме прекъсваше, замлъкна.

Знаех какво е деменция, но това не беше случаят с Джунипър. Където и да беше тя, там не беше празно, а и тя беше забравила съвсем малко неща. Имаше обаче някакъв проблем, тя очевидно не беше добре. Всяка възрастна жена, която познавам, ми е казвала в даден момент, обзета от различен копнеж, че вътрешно се чувства осемнайсетгодишна. Но това не е вярно. Аз съм само на трийсет и го знам. Изминалите години оставят отпечатък върху всички: блаженото усещане за младежка неуязвимост пада като люспица и върху ти с цялата си тежест се стоварва отговорността.

С Джунипър обаче не беше така. Тя наистина не съзнаваше, че е възрастна. В нейното съзнание войната все още бушуваше, а съдейки по начина, по който се люшкаше насам-натам, явно бушуваха и хормоните й. Беше толкова неестествена смесица: стара и млада, красива и нелепа, тогава и сега. Въздействието беше смайващо и зловещо и внезапно изпитах погнуса, последвана незабавно от дълбок срам заради жестокото ми чувство…

Джунипър ме стисна за китките и се ококори.