Кейт Мортън - Отминали времена

— Извинете — казах към тъмния коридор, — аз само…

— Не влизаме там.

Овладях пристъпа на паника в гърлото си.

— Не знаех…

— Това е хубавият салон.

И тогава видях Джунипър Блайд да се показва от смразяващия мрак и бавно да прекосява коридора към мен.

Роклята й беше невероятна, рокля, каквато очакваш да видиш по филмите за богати дебютантки отпреди войната или скрита на лавиците на скъп магазин за дрехи втора ръка. Беше от органза, много бледорозова или поне такава е била някога, преди времето и мръсотията да си кажат думата и да оставят отпечатъка си навсякъде по нея. Пластове тюл поддържаха обема на дългата пола и я разбухваха, докато се спускаше надолу от талията толкова нашироко, че тюленият подгъв шумолеше, допирайки се до стените, докато тя се движеше.

Стояхме една срещу друга в полутъмния коридор много дълго — поне на мен така ми се стори. Накрая тя помръдна. Лекичко. Ръцете й бяха отпуснати отстрани на тялото, върху полата на роклята, тя повдигна лекичко едната си ръка, като тръгна от дланта — грациозно движение; сякаш невидима нишка беше прикрепена към вътрешната страна на китката й и някой я дърпаше откъм тавана зад мен.

— Здравейте — поздравих, надявайки се сърдечно. — Аз съм Еди. Еди Бърчил. Видяхме се преди малко в жълтия салон.

Жената примигна срещу мен и наклони глава настрани. Прошарената й коса се спусна върху рамото — кичурите отпред бяха прихванати как да е с две барокови гребенчета. Неочакваната прозирност на кожата й, слабичката й фигура, красивата рокля — всичко създаваше илюзията, че е девойка, младо момиче с издължени и непохватни крайници и стеснително отношение към тях. Не беше срамежлива обаче, със сигурност не беше: изражението й беше озадачено и любопитно, докато пристъпваше мъничко напред в случайно петно светлина.

Сега беше мой ред да проявя любопитство, понеже Джунипър беше на седемдесет години, но лицето й като по чудо беше останало без никакви бръчки. Което беше невъзможно, разбира се. Жените на седемдесет нямат гладки лица и тя не беше изключение — при следващите ни срещи лично се убедих, — но ми се беше сторило така на онази светлина, с онази рокля и по силата на някакъв каприз на обстоятелствата, на някаква странна магия. Бледа и гладка, обагрена с цветовете на дъгата като вътрешността на перлена мидена черупка, сякаш изминалите години, вдълбали следите си по лицата на сестрите й, кой знае защо, бяха пощадили нея. Но въпреки това тя не живееше извън времето, у нея безпогрешно се долавяше нещо от старите времена, нещо във вида й принадлежеше изцяло на миналото като стара снимка, която разглеждаш под защитното фолио в стар фотоалбум с потъмнели до сепия страници. Отново в съзнанието ми изникна представата за пролетните цветя, които дамите от викторианската епоха хербаризирали в албумите си с изрезки. Красиви неща, убити нежно, пренесени напред във времето и пространството, в един сезон, който не е техен.

Тогава химерата проговори и усещането се обогати.

— Отивам на вечеря. — Висок ефирен глас, от който косъмчетата на врата ми щръкнаха. — Искаш ли и ти да дойдеш?

Поклатих глава и се прокашлях, за да прогоня гъдела в гърлото ми.

— Не, благодаря. Скоро трябва да си тръгвам.

Сякаш не беше моят глас, а и стоях доста сковано, все едно се страхувах. И може би наистина беше така, макар да не знаех от какво.

Джунипър, изглежда, не забеляза безпокойството ми.

— Имам нова рокля — каза тя и подръпна полите на роклята си, така че горният пласт от органза се повдигна от двете страни като крилцата на пеперуда, бели и сякаш посипани с прашец. — Не е точно нова, не, това не е вярно, но е преправена. Някога е била на майка ми.

— Красива е.

— Ти изобщо не я познаваш.

— Майка ви ли? Не.

— О, тя беше прелестна, толкова прелестна. Бях съвсем малка, когато почина, съвсем мъничка. Тази красива рокля беше нейна. — Тя се завъртя престорено свенливо насам-натам и ме изгледа изпод мигли. Предишният изцъклен поглед беше изчезнал и сега в мен се взираха будни сини очи, многозначителни, очите на умното дете от снимката, за която го бяха откъснали от самотната му игра на градинските стълби. — Харесва ли ти?

— Да, много.

— Сафи ми я преправи. Тя прави чудеса с шевната машина. Само й показваш някоя снимка, която ти харесва, и тя ще ушие роклята, дори да е по най-новата парижка мода от „Вог“. От седмици работи по роклята, но тайно. Пърси не би одобрила заради войната и понеже си е Пърси, но аз знам, че няма да й кажеш.