Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси беше облегнала гръб на пикапа и проследи с поглед самолета, присвивайки очи, докато кафявото насекомо ставаше все по-малко и по-малко. Взирането предизвика прозявка и тя разтърка очи, докато те не засмъдяха приятно. Когато отново ги отвори, самолета вече го нямаше.

— О, само да си оставила следи върху излъскания ми капак или калниците с твоето излежаване!

Пърси се обърна и облегна лакът върху покрива на пикапа. Беше Дот, ухилена до ушите, излизаше с едра крачка от гарата.

— Би трябвало да ми благодариш — провикна се в отговор Пърси. — Спасих те от бездействие следващата смяна.

— Така е. Иначе офицерът щеше да ме накара да пера кърпите. — Или да те накара пак да демонстрираш на отговорниците по противовъздушната отбрана какво да правят с носилките — изви вежда Пърси.

— А какво по-хубаво от това?

— Ужас — смръщи се Пърси.

— Останеш ли тук повечко, и ще започнеш да шиеш — предупреди Дот Пърси и се облегна до нея на пикапа. — Почти нищо не се случва. — Значи, вече е чул?

— Момчетата от Въздушните сили току-що съобщиха. Нищо на хоризонта, не и тази вечер.

— И аз така предположих.

— Не е само заради времето. Офицерът каза, че смрадливите шваби са твърде ангажирани с Москва, за да се занимават с нас.

— Много глупаво — отбеляза Пърси и огледа цигарата си. — Зимата настъпва по-бързо от тях.

— Допускам, че възнамеряваш да останеш, така или иначе, и да досаждаш с надеждата германците да се объркат и да пуснат някоя бомба.

— Помислих си го — призна Пърси, пъхна цигарата в джоба си и преметна чантата си през рамо. — Но реших да не го правя. Дори нападение не може да ме задържи тук тази вечер.

Дот се ококори.

— Какво тогава? Някой хубавец те е поканил на танци, нали?

— Де този късмет! Но въпреки това са добри новини.

— Е?

Автобусът пристигна и Пърси трябваше да повиши глас, докато се качва, за да надвика рева на двигателя.

— Малката ми сестра се прибира довечера.

Пърси не обичаше войната като всеки нормален човек — всъщност беше виждала много повече ужасии от повечето хора — и точно затова тя никога не признаваше гласно за странното зрънце на разочарованието, което гниеше някъде дълбоко в нея, откакто бяха спрели въздушните нападения. Съзнаваше, че е много абсурдно да изпитва носталгия по едно време на смъртна опасност и разруха — всичко друго, освен предпазлив оптимизъм би било светотатство, но въпреки това някаква ужасна раздразнителност я беше държала будна през изминалите месеци, наострила уши към небето.

Ако има нещо, с което Пърси се гордееше, то беше способността й да бъде прагматична във всичко — все някой трябва да е такъв, за бога, затова тя беше решена да стигне до дъното на нещата. Да намери начин да успокои часовничето, което тиктакаше вътре в нея, без да има възможност да удари точен час. През изминалите седмици Пърси много се стараеше да не дава воля на вътрешния си смут, като през това време преценяваше положението, наблюдаваше чувствата си от всички възможни гледни точки, преди да направи извода, че очевидно е доста луда.

Можеше да се очаква — лудостта донякъде беше присъща на семейството, както и артистизмът, и издължените крайници. Пърси се бе надявала да го избегне, ама не. Наследствеността улучва съвсем точно. А и честно казано, тя винаги бе смятала, че е просто въпрос на време да откачи и тя.

Баща им беше виновен, разбира се, и по-специално страховитите истории, които им разказваше като малки — толкова малки, че да ги вдигне на ръце, и достатъчно неопитни, че да се гушнат в широкия му топъл скут. Истории за семейното минало, за парчето земя, превърнало се в Милдърхърст, преживяло бедност и разцвет, променяно през вековете, наводнявано, обработвано и превръщано в легенда. За постройки, които изгаряли и били издигани отново, загнивали и били обирани, вълнували сърцата и били забравяни. За хората, които наричали замъка свой дом преди тях, за завоеванията и усъвършенстването, напластили се в почвата на Англия и в тази на техния роден скъп дом.

В ръцете на разказвача историята наистина е мощна сила и през цялото лято, когато баща й беше на война, когато тя беше малко момиченце на осем или на девет години, в сънищата на Пърси нахлуваха нашественици, които щурмуваха околните полета. Беше принудила Сафи да си направят крепости в короните на дърветата в гората Кардейкър, да натрупат оръжейни арсенали и да обезглавяват фиданките, които не й харесваха. Да се упражняват, за да са готови, когато настъпи моментът да бранят замъка и неговите земи от настъпващите орди.