Кейт Мортън - Отминали времена

Звънчето над вратата издрънча при влизането на Пърси и госпожа Потс рязко вдигна поглед от купчина листове и пликове. Държеше се като заек, пипнат ненадейно в градината, и тя подсили образа допълнително, като изсумтя леко. Пърси съумя да прикрие развеселеността си под маската на сдържана учтивост, която си беше неин специалитет.

— Да видим, да видим — каза пощаджийката и се съвзе светкавично с бързината на човек, свикнал да прави дребни измами. — И това ако не е госпожица Блайд.

— Добър ден, госпожо Потс. Има ли някаква поща?

— Нека само да погледна.

Дори мисълта, че госпожа Потс не познава на петте си пръста всяка кореспонденция, която пристига и заминава ежедневно, беше смехотворна, но Пърси продължи играта:

— Ами благодаря ви — отговори тя, докато пощаджийката се оттегли към кутиите върху бюрото отзад.

След като порови официално доста дълго, госпожа Потс извади малка стиска различни пликове и ги вдигна високо.

— Ето ги — оповести тя и победоносно се върна на гишето. — Има пакет за госпожица Джунипър — от вашата млада лондончанка, доколкото виждам. Сигурно малката Мередит се радва, че отново си е у дома? — Пърси кимна нетърпеливо и госпожа Потс продължи: — Писмо, адресирано собственоръчно до вас, и едно за госпожица Сафи, напечатано на пишеща машина.

— Отлично. Човек направо няма нужда да ги чете.

Госпожа Потс спретнато подреди писмата върху плота, но не ги пусна.

— Надявам се всичко в замъка да е наред? — каза тя много по-прочувствено, отколкото предполагаше такова безвредно запитване.

— Много добре, благодаря ви. А сега, ако…

— Разбира се, чувам, че скоро ще има за какво да ви поздравяваме.

Пърси въздъхна отчаяно.

— Да ни поздравявате ли?

— Сватбени звънчета — поясни госпожа Потс по досадния си начин, доведен до съвършенство, като едновременно се перчеше с придобитите си по съмнителен начин сведения и алчно ровеше за повече. — Горе в замъка — повтори тя.

— Най-учтиво ви благодаря, госпожо Потс, но за жалост, днес не съм по-сгодена, отколкото бях вчера.

Пощаджийката застина, обмисляйки за миг чутото, после се изкикоти гръмко.

— Ама и вие сте една, госпожице Блайд! Не съм по-сгодена от вчера! Трябва да го запомня. — Покиска се доста, после се успокои, извади от джоба на престилката си поръбена с дантела кърпичка и избърса очите си. — Само че, разбира се — каза, попивайки сълзите си, — аз нямах предвид вас.

— Така ли? — направи се на изненадана Пърси.

— О, не, за бога, нито вас, нито госпожица Сафи. Знам, че и двете не възнамерявате да ни напускате, Бог да ви благослови. — Пощаджийката изтри бузите си отново. — Говорех за госпожица Джунипър.

Пърси не можеше да не забележи как името на по-малката й сестра пращи в местните клюки. Имаше електричество дори в самите звукове, а госпожа Потс явно беше естествен проводник. Хората открай време обичаха да обсъждат Джунипър, още от съвсем мъничка. А и сестра й с нищо не беше облекчила положението — дете, което припада, когато е силно развълнувано, обикновено е причина хората да снижават глас и да говорят за дарби и за проклятия. Затова през цялото й детство, каквото странно и необяснимо положение да възникнеше в селото — прелюбопитното изчезване на прането на госпожа Флеминг, последвалото издокарване на плашилото на фермера Джейкъб с бухнали женски долни гащи, епидемията от заушки, — приказките обикновено се насочваха към Джунипър точно както пчелите се чувстват привлечени от меда.

— Госпожица Джунипър и някой млад господин ли? — притисна я госпожа Потс. — Чувам, че в замъка се правят приготовления. Някой, с когото се е запознала в Лондон?

Дори мисълта за това беше абсурдна. Съдбата на Джунипър не беше свързана с брака, а с поезията, която караше сърцето на по-малката й сестра да пее. Пърси се зачуди дали да не се позабавлява с настойчивото внимание на госпожа Пот, но един поглед към стенния часовник я разубеди. Разумно решение: последното нещо, от което се нуждаеше, беше да подема разговор за заминаването на Джунипър за Лондон. Твърде вероятно беше Пърси непредпазливо да разкрие тревогите, които лудорията на Джунипър предизвиква в замъка. А Пърси никога не би допуснала подобно нещо.

— Вярно е, че очакваме гост на вечеря, госпожо Потс, но макар да е мъж, той не е ничий ухажор. Просто познат от Лондон.

— Познат?

— Това е всичко.

— Значи, не става дума за сватба? — присви очи госпожа Потс.

— Не.

— Понеже чух от достоверен източник, че е имало и предложение, и положителен отговор.