Кейт Мортън - Отминали времена

Сафи закрачи по-бързо, почти заприпка, мъчейки се да не обръща внимание на мириса на стръковете лук, който сякаш се засилваше, колкото повече ускоряваше ход тя. Едно беше сигурно: след края на войната Сафи завинаги щеше да се раздели с живота в провинцията. Пърси още не го знаеше — трябваше да избере подходящ момент да й съобщи новината, — обаче Сафи беше решила да замине за Лондон. Смяташе там да си намери малък апартамент, само за един човек. Не притежаваше мебели, но това не беше съществено затруднение — за такива неща Сафи се оставяше в ръцете на съдбата. Със сигурност обаче нямаше да вземе със себе си нищо от Милдърхърст. Щеше да си купи нови дрехи, щеше да започне наново почти две десетилетия по-късно, отколкото възнамеряваше първоначално, но какво да се прави. Вече беше по-възрастна, по-силна и този път нищо нямаше да я спре, колкото и силна да беше съпротивата.

Намеренията й бяха тайна, но Сафи си създаде навика редовно да чете обявите за наеми в „Таймс“ всяка събота, за да е готова, когато се появи сгоден случай. Обмисляше възможността за Челси и Кенсингтън, но накрая се спря на един от площадите от времето на крал Джордж в Блумсбъри, който беше съвсем близо пеша до Британския музей и до магазините на „Оксфорд Стрийт“. Надяваше се Джунипър също да остане в Лондон и да се установи някъде близо до нея, а Пърси щеше да им идва на гости, разбира се. Надали щеше да остава повече от една нощ обаче, понеже много държеше да спи в собственото си легло и да е там, за да крепи замъка — дори със собственото си тяло при нужда, — ако той започне да се руши.

В уединението на собствените си мисли Сафи често посещаваше малкия си апартамент, особено когато Пърси обикаляше нагоре-надолу по коридорите на замъка, вбесяваше се заради олющената боя и изкривените греди и оплакваше всяка нова пукнатина по стените. Тогава Сафи затваряше очи и отваряше вратата на собствения си дом. Щеше да е малък и непретенциозен, и много чист — лично щеше да се погрижи, — и навсякъде щеше да мирише на полир от пчелен восък. Сафи стисна стръковете лук и закрачи още по-бързо.

Бюро до прозореца, пишещата й машина „Оливети“ върху него и миниатюрна стъклена ваза — някоя стара и красива бутилка също би свършила работа — в ъгъла с едно-единствено разцъфнало цвете, което се сменя всеки ден. Радиото ще е единствената й компания, а през деня ще престава да пише и ще напуска света, който създава върху страниците, за да чуе прогнозата за времето и за кратко да зарее поглед през прозореца към чистото небе над Лондон. Слънцето ще близне ръката й, ще огрее малкия й дом и полираните мебели ще заблестят. Вечерта ще чете книгите, които си е взела от библиотеката, ще поработи още малко над собствената си творба и ще послуша Грейси Фийлдс 5 5 Грейси Фийлдс (1898–1979), родена в Англия и живяла в Италия актриса, певица и комедийна изпълнителка, работила в киното и в мюзикъла. — Б.пр. по радиото, без от съседното кресло някой да мърмори, че това са сантиментални глупости.

Сафи спря, притисна длани към пламналите си бузи и въздъхна доволно. Мечтите за Лондон, за бъдещето я бяха отвели чак до задната част на замъка — и освен това беше изпреварила дъжда.

Хвърли поглед към курника и съжаление пресече удоволствието й. Не знаеше как ще живее без своите момичета, дали щеше да е възможно да ги вземе със себе си? Може би в градинката на сградата й щеше да има малко местенце — трябваше да добави това изискване към списъка си.

Сафи отвори портата и протегна ръце.

— Здравейте, милички. Как сте днес следобед?

Хелън-Мелън разроши пера, но не се помръдна от мястото си, а Мадам дори не вдигна поглед от пръстта.

— Горе главата, момичета. Още никъде не съм тръгнала. Най-напред трябва да спечелим войната.

Този призив обаче не оказа ободряващото въздействие, на което се бе надявала Сафи, и усмивката й позастина на устните. Вече трети ден Хелън беше потисната, а Мадам, обикновено изключително бъбрива, се бе смълчала. По-младите кокошки вземаха пример от двете по-възрастни, затова настроението в курника беше доста мрачно. Сафи беше свикнала с това по време на въздушните нападения — пилетата бяха не по-малко чувствителни от хората, също като тях страдаха от мъчително безпокойство, а бомбардировките наистина бяха безмилостни. В крайна сметка тя взе и осемте пилета със себе си в бомбоубежището. Да, понамирисваше, обаче всички засегнати страни бяха доволни: кокошките отново започнаха да снасят, Пърси я нямаше през повечето нощи, а Сафи се радваше, че има компания.