Кейт Мортън - Отминали времена

— Хайде — изгука тя и гушна Мадам. — Не се цупи, прекрасна моя. Просто се задава буря, нищо повече. — Топлото перушинесто тяло се отпусна, но само за кратко, после кокошката размаха криле и избяга тромаво в пръстта, където ровеше преди малко.

Сафи изтупа длани и ги вдигна на хълбоците си.

— Толкова ли е лошо положението? В такъв случай може да се направи само едно.

Вечеря. Единственото средство от арсенала й, което със сигурност щеше да им повдигне духа. Момичетата й бяха лакоми и това не беше лошо. Ако можеше всички световни проблеми да се разрешат с едно вкусно ядене! Беше по-рано от обикновено, но моментът беше критичен: масата в салона още не беше подредена, лъжицата за сервиране беше изчезнала някъде, Джунипър и гостът й щяха да пристигнат всеки момент, а понеже щеше да се наложи да се оправя и с настроението на Пърси, последното, от което Сафи имаше нужда, бяха някакви капризни кокошки. Така. Решението да им оправи настроението беше, чисто и просто, практично и изобщо не се дължеше на факта, че Сафи е безнадеждно мекушава.

Напрежението от деня, прекаран в умуване каква вечеря да спретне от наличните продукти в килера или от изпросеното от съседните ферми, се беше натрупало в кухнята и Сафи подръпна блузата си, за да се поохлади.

— Така, докъде бях стигнала? — объркано се зачуди тя.

Вдигна капака на тенджерата, за да се увери, че яйченият крем не е отишъл никъде в нейно отсъствие, по пухтенето на фурната отсъди, че паят все още се пече, после забеляза стара дървена щайга, която вече не ставаше за първоначалното си предназначение, но щеше прекрасно да се справи с новото.

Сафи я издърпа в най-далечния ъгъл на килера, покатери се върху нея и се вдигна на пръсти. Плъзна пръсти по лавицата и в най-тъмното ъгълче пръстите й напипаха една консерва. Сафи стисна консервата, усмихна се и слезе от щайгата. По кутията се беше се натрупала прах от много месеци, мръсотията и изпаренията се бяха превърнали в лепкав слой, затова Сафи изтърка с палец горната част и прочете надписа — сардини. Идеално! Стисна здраво консервата, наслаждавайки се на тръпката от забраненото действие.

— Не се тревожи, татко — пропя Сафи, докато вадеше отварачката за консерви от пълно с кухненски прибори чекмедже и после отново го затвори с тласък на хълбока си. — Не са за мен.

Преди време баща й беше наложил неизменно правило: консервираната храна е дело на заговор и семейство Блайд по-скоро съзнателно биха се изложили на гладна смърт, отколкото да хапнат дори лъжица от такова нещо. Какъв заговор и с каква цел, Сафи не претендираше да знае, но баща й беше категоричен по въпроса и това беше предостатъчно. Той не търпеше някой да му се противопоставя и Сафи отдавна вече не изпитваше желание да го прави. Докато беше малка, той беше слънцето и луната на Сафи, мисълта, че татко може някога да я разочарова, беше част от едно антицарство на кошмари и таласъми.

Сафи намачка сардините в порцеланова купа, но забеляза тънката като косъм пукнатина отстрани едва след като рибата вече беше променена до неузнаваемост. Нямаше значение за кокошките, но заедно с обеления тапет, който беше забелязала до комина в хубавия салон, това беше вторият признак за разруха в рамките на последните два часа. Мислено си отбеляза да провери чиниите, които бяха отделили за довечера, и да прибере онези, които може да имат пукнатини — точно такива неща караха Пърси да избухва и макар Сафи да се възхищаваше на всеотдайността, с която близначката й поддържаше замъка, лошото й настроение нямаше да допринесе за празничната атмосфера, на която Сафи се надяваше.

Няколко неща се случиха едновременно. Вратата се открехна, Сафи се стресна и парченце гръбнак на сардина тупна от върха на вилицата върху плочите.

— Госпожице Сафи!

— О, Люси, слава богу! — притисна Сафи вилицата към препускащото стакато на сърцето си. — Съкрати живота ми с десет години!

— Извинявайте. Мислех, че сте навън и берете цветя за салона… Исках само… Дойдох да проверя… — Думите на икономката се накъсаха, когато тя се приближи, забеляза рибната смес и отворената консерва, а щом срещна погледа на Сафи, мисълта й напълно секна. Прелестните й виолетови очи се ококориха. — Госпожице Сафи, не съм допускала…

— О, не, не! — размаха ръка Сафи, за да я накара да замълчи, и усмихнато вдигна пръст към устните си. — Шшшт, скъпа Люси. Не са за мен, съвсем не. Пазех ги за момичетата.

— О! — възкликна Люси с видимо облекчение. — Е, това е друга работа. Не ми се иска той — завъртя тя благоговейно очи към тавана — да се разстройва дори сега!