Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси явно не я забелязваше, наведе жилавото си тяло и дръпна една ниска дръжка на бюфета, за да отвори вратичката с огледалото.

— Ето. Точно отзад. — Огледа ме, поколеба се на входа и тъничките й като игли вежди се сключиха. — Но вие несъмнено не виждате, не и от толкова далече.

Добрите обноски не ми позволяваха да си запуша носа, затова си поех дълбоко въздух и го задържах, докато бързо се приближавах към нея. Тя отстъпи встрани и ми даде знак да се приближа още.

Потиснах образа на Гретел пред пещта на вещицата и се пъхнах до кръста в бюфета. В сумрачната вътрешност забелязах малка врата, изрязана на задната стена.

— О! — възкликнах, пестейки въздух. — Ето я.

— Да, ето я — долетя глас зад мен.

Сега, когато нямах друг избор, освен да вдъхна миризмата, тя не ми се стори толкова лоша, и вече бях в състояние да оценя тази тръпка ала Нарния на тайния вход в задната стена на бюфета.

— Значи, от тук влизат и излизат пазителите — проехтя край мен гласът ми.

— Може би пазителите — иронично подметна Пърси. — Виж, с мишките е друга работа. Малките нещастници са плъзнали навсякъде, не им трябва специална вратичка като тази.

Измуших се навън, отърсих се от прахта и не можех да не забележа картината в рамка на отсрещната стена. Не беше снимка, а по-скоро страница от религиозен текст — щях да разбера, ако се приближа. Бил е зад гърба ми на влизане, затова не го бях видяла.

— Какво е било това помещение?

— Нашата детска. Когато бяхме съвсем малки — отговори Пърси. — Тогава ни се струваше най-прелестното място на земята. — По устните й за миг пробяга усмивка и после се скри. — Но всъщност не е много повече от един килер, нали?

— Килер с превъзходен изглед.

Приближих се към прозореца. Единственият прозорец, както забелязах, останал с пердета.

Дръпнах пердетата настрани и тутакси се стъписах от яките катинари, поставени на прозореца. Явно изненадата ми си е проличала, понеже Пърси каза:

— Баща ми се тревожеше за сигурността ни. Заради нещастен случай от неговата младост.

Кимнах и надникнах през прозореца с очакването за позната тръпка — не заради нещо, което съм виждала, а заради нещо, което съм чела или съм си представяла. Точно под прозореца, около основата на замъка и на площ около шест метра имаше ивица трева, гъста и сочна, различно зелена от тревата наоколо.

— Преди е имало ров — казах.

— Да. — Пърси застана до мен и дръпна пердетата. — Един от най-ранните ми спомени е, че не можех да спя, защото чувах гласове там, долу. Беше пълнолуние и когато се покатерих, за да погледна през прозореца, майка ни плуваше по гръб и се смееше на сребристата светлина.

— Много е обичала да плува — отбелязах, припомняйки си каквото бях прочела в „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

Пърси кимна.

— Кръглият басейн беше сватбеният подарък от татко за нея, но тя винаги е предпочитала рова, затова един приятел се зае да го оправи. След смъртта й татко го запълни.

— Сигурно му е напомнял за нея.

— Да. — Устните й потръпнаха и аз си дадох сметка, че ровя в семейната й трагедия крайно неделикатно. Посочих една камина издаденост, прорязваща фустанелата на рова, и смених темата: — Коя е тази стая? Не помня да забелязах балкон.

— Това е библиотеката.

— А ето там? Каква е тази оградена със зид градина?

— Не е градина. — Тя отново пусна пердетата. — Трябва да продължаваме.

Тонът и тялото й се сковаха до мен. Сигурна бях, че съм я оскърбила по някакъв начин, но не се сещах как точно. Прехвърлих мислено набързо разговора ни отпреди малко и реших, че Пърси най-вероятно е разстроена от напора на стари спомени.

— Сигурно е невероятно да живееш в замък, който от толкова отдавна е собственост на семейството ти — отбелязах тихичко.

— Да, невинаги е било лесно. Правили сме жертви. Бяхме принудени да продадем голяма част от земите, последно фермата, но успяхме да запазим замъка. — Тя много внимателно огледа рамката на прозореца, заглади парченце олющена боя. Когато отново проговори, гласът й беше скован от усилието да овладее силните чувства: — Думите на сестра ми са верни. Обичам тази къща, както други хора обичат някой човек. Открай време е така. — Отмести поглед встрани. — Сигурно това ви се струва много странно.

— Не — поклатих глава.

Подобните й на белези вежди се извиха със съмнение, но думите ми бяха истина. Изобщо не го намирах за странно. Огромната мъка в живота на баща ми беше раздялата му с дома, където беше отраснал. Историята беше съвсем простичка: малко момче, на което разказват измислици за славната семейна история, обожаван и богат чичо, който дава всякакви обещания, но на смъртния одър променя намерението си.