Кейт Мортън - Отминали времена

— Баща ми пишеше страхотни писма — каза тя и впери поглед към бюрото в една ниша до прозореца. — Сестра ми Сафи също.

— А вие не?

Стегната усмивка.

— Написала съм много малко писма през живота си, и то само когато е било абсолютно наложително.

Отговорът й ми се стори необичаен и може би си е проличало по изражението ми, понеже тя поясни:

— Писаното слово никога не ми е било занятие. В семейство на писатели е най-добре човек да признава недостатъците си. Незначителните опити не се хвалеха. Баща ми и двамата му оцелели братя си разменяха прекрасни есета, когато бяхме малки, и ние ги четяхме на глас вечер край камината. Татко очакваше да го забавляват и без никакви задръжки изразяваше мнението си за нещата, които не отговаряха на изискванията му. Беше съсипан, когато изобретиха телефона. Смяташе го виновен за много от злините по света.

Почукването отново се разнесе, този път по-силно, и подсказваше някакво движение. Малко като вятър, който се промъква през пролуките и раздухва ситни камъчета по повърхността, обаче звучеше някак по-тежко. И бях сигурна, че идва отгоре.

Огледах тавана, матовата електрическа лампа, която висеше от сивкава розетка, подобна на светкавица пукнатина в мазилката. Тогава си помислих, че шумът, който чувам, може би е единственото предупреждение, че таванът всеки момент ще се срине.

— Този шум…

— О, не му обръщайте внимание — махна Пърси Блайд със слабата си ръка. — Това са пазителите на вените.

Сигурно съм изглеждала объркана. Несъмнено точно така се чувствах. — Те са най-добре пазената тайна в тази толкова стара къща.

— Пазителите ли?

— Вените. — Тя се смръщи, вдигна поглед нагоре и проследи линията на корниза, сякаш следеше с очи напредването на нещо невидимо за мен. Когато отново заговори, гласът й беше малко променен. В самообладанието й се бе появила тъничка като косъм пукнатина и за миг сякаш я виждах и чувах по-ясно. — В един бюфет в стая на най-горния етаж на замъка има тайна врата. Зад вратата е входът на мрежа от тайни тунели. По тях можеш да пропълзиш от стая до стая, от едно таванско помещение до друго като мишка. Ако човек се придвижва тихичко, може да чуе най-различен шепот, а ако не внимава, може да се изгуби. Това са вените на замъка.

Потръпнах, понеже изведнъж си представих замъка като великан, като някакво приведено същество. Като тъмен и безименен звяр, притаил дъх, като голямата стара жаба от приказката, която се опитва да измъкне целувка от красавицата. Разбира се, помислих си и за Човека от калта, за страховитата и опасна фигура, която се появява от езерото, за да поиска момичето, застанало до прозореца на мансардата.

— Като малки със Сафи обичахме да си играем на една измислена игра. Представяхме си, че семейство предишни собственици живеят в тунелите и отказват да напуснат. Наричахме ги пазителите и когато чуехме някой необясним шум, знаехме, че сигурно са те.

— Наистина ли? — попитах почти шепнешком.

Тя се засмя на изражението ми — странен безрадостен и остър смях, който секна толкова внезапно, колкото се и появи.

— О, не са истински, разбира се. Шумът, който чувате, е от мишките. Имаме ги предостатъчно, бога ми. — Ъгълчето на окото й трепна, докато ме оглеждаше. — Питам се дали искате да видите бюфета в детската стая, където се намира тайната врата?

Убедена съм, че наистина изврещях от радост.

— Много бих искала.

— Ами елате тогава. Но доста ще се катерим.

Тя не преувеличаваше. Стълбището се извиваше отново и отново, и с всеки следващ път ставаше все по-тясно и по-тъмно. И точно когато си мислех, че ще изпадна в състояние, подобно на пълната слепота, Пърси Блайд натисна едно копче и една гола крушка светна мъжделиво, провесена от кабел на тавана. Тогава видях, че в даден момент в миналото за стената е закрепено перило, за да улеснява последните етапи от стръмното изкачване. Някъде през 50-те години на двайсети век, така допусках. Металната тръба излъчваше скучна практичност. Който и когато да го беше поставил, аз го приветствах. Стъпалата бяха опасно протрити — сега, на светло, ми се сториха още по-протрити — и аз посрещнах с облекчение появата на нещо, за което да се хвана. Но на светлината видях и паяжините. Никой не се беше качвал по тези стълби от дълго време и паяците в замъка го бяха забелязали.

— Бавачката ни носеше лоена свещ, когато вечер ни слагаше да си легнем — каза Пърси и пое нагоре по последните стълби. — Пламъкът сякаш отскачаше от камъните, докато се изкачвахме, а тя ни пееше онази песничка за портокалите и лимоните. Не се съмнявам, че я знаете: „Ето, пламъчето на свещта легълцето ти ще освети“.