Кейт Мортън - Отминали времена

„Ето, секирата главичката ти ще отреже“ — да, знаех песента. Сива брада се отърка в рамото ми и предизвика вълна от нежна носталгия по тясната ми като кутийка спалня в къщата на мама и татко. Там нямаше паяжини, а се усещаше успокоителният мирис на дезинфектант благодарение на мама, която чистеше през две седмици.

— Тогава в къщата нямаше електричество. Чак до средата на трийсетте, а и тогава мощността беше само наполовина. Татко не можеше да търпи всички тези жици. Изпитваше ужас от пожари и това е съвсем разбираемо предвид случилото се с мама. След това той измисли поредица от упражнения. Звънеше със звънец от моравата долу и ни засичаше времето с хронометъра си. И през цялото време крещеше, че това място ще пламне като факла. — Тя се засмя със същия остър, режещ смях, после отново спря толкова внезапно, когато стигна до най-горното стъпало. — Е, ще влизаме ли? — попита и задържа ключа в ключалката за момент, преди да го завърти.

Отвори вратата и аз едва не политнах назад, повалена от потока светлина, който се изсипа върху ми. Примигнах и присвих очи, а после постепенно възвърнах зрението си, когато контрастните форми в стаята се очертаха остро.

След трудното пътешествие до мансардата, самата тя беше по-скоро фиаско. Оказа се съвсем обикновена — почти нищо не беше останало от викторианската детска стая. Всъщност за разлика от останалата част на къщата, в която стаите бяха запазени така, все едно обитателите им щяха да се върнат всеки момент, детската стая беше зловещо празна. Изглеждаше като стая, която е била изжулена до блясък, дори варосана. Нямаше килим, двете железни легла бяха без завивки и стърчаха от двете страни на неизползваната камина. Нямаше пердета и точно на този факт се дължеше силната светлина, а единствените две лавици под единия прозорец бяха съвсем празни — нито книги, нито играчки.

Две лавици под прозореца на мансардата.

Това беше предостатъчно, за да се разтреперя от вълнение. Сякаш пред очите ми се изпречи момиченцето от пролога на „Човека от калта“, което се бе събудило посред нощ и беше отишло на прозореца, тихичко се беше покатерило на горната лавица и бе съзерцавало семейното имение, бленувайки за приключенията, в които ще се впусне някой ден, без изобщо да подозира за ужаса, който ще я сполети съвсем скоро.

— Тази мансарда е използвана от поколения за децата на семейство Блайд — каза Пърси Блайд и бавно обходи с поглед стаята. — Векове наред едно и също.

Изобщо не спомена, че стаята е празна, нито за литературната й история, и аз не я притиснах. Откакто беше превъртяла ключа в ключалката и бяхме влезли вътре, Пърси беше доста потисната. Не знаех дали самата детска стая й въздейства толкова омаломощаващо, или просто ярко осветеното помещение ми даде възможност да забележа по-ясно възрастта й, стаена между бръчките на лицето й. Така или иначе, стори ми се важно просто да я оставя да ме води.

— Извинете — каза тя. — Не съм се качвала горе от известно време. Всичко ми се струва… по-малко, отколкото го помня.

Това го разбирах. И аз се почувствах странно, като легнах в детското си легло и установих, че краката ми стърчат навън, като погледнах настрани и видях неизбелелия правоъгълник от тапета на мястото на някогашния плакат на Блонди и си спомних как всяка вечер боготворях Деби Хари. Можех само да си представям душевния смут на човек, застанал на прага на спалнята, която е напуснал преди осемдесет години.

— И вие трите сте спали тук като деца?

— Не всички заедно. Джунипър не спеше тук, дойде по-късно. — Устните на Пърси се извиха леко, все едно беше хапнала нещо горчиво. — Нейната майка превърна една от стаите в своя апартамент в детска. Беше млада, не познаваше порядките тук. Вината не беше нейна.

Изрази се странно и аз не бях сигурна, че я разбирам.

— Традицията в къщата повелява на децата да бъде позволено да се преместят долу в самостоятелна стая, когато станат на тринайсет, и макар че със Сафи се чувствахме много важни, когато настъпи и нашият час, признавам, че ни липсваше мансардата, в която живеехме преди.

— Сигурно това е нещо обичайно за близнаците.

— Разбира се. — Почти усмивка. — Елате, ще ви покажа вратата на пазителите.

Махагоновият бюфет стоеше безмълвно до стената в тясната стаичка, която се разширяваше отвъд двете легълца. Таванът беше толкова нисък, че се наложи да се приведа, за да вляза, а миризмата на плодове, която все още се усещаше между четирите стени, беше почти задушлива.