Кейт Мортън - Отминали времена

Не само аз забелязах задълбочаващата се меланхолия, бремето на упадъка.

— Сигурно ви е трудно да повярвате, но някога тук вреше и кипеше — каза Пърси Блайд и плъзна пръст по назъбената повърхност на масата. — Баба ми имаше повече от четирийсет слуги. Четирийсет. Някогашният блясък на къщата е забравен.

Подът беше осеян с малки кафяви топчета, които отначало помислих за мръсотия, но впоследствие по характерното им хрущене под краката се досетих, че са миши изпражнения. Мислено си отбелязах да откажа, ако ме почерпят с торта.

— Дори като бяхме малки, имаше двайсетина слуги и петнайсет градинари, които да поддържат околните земи. Първата световна война сложи край на това: всички се записаха доброволци, до последния човек. Повечето млади хора го сториха.

— И никой не се върна?

— Двама. Двама се прибраха у дома, но вече не бяха същите хора. Никой не се върна такъв, какъвто замина. Оставихме ги на работа, разбира се — би било немислимо да постъпим другояче, — но не се задържаха дълго.

Не бях сигурна дали има предвид, че не са се задържали на работа, или нещо по-общо, свързано с живота им по принцип, а и тя не ми даде възможност да попитам, понеже продължи:

— Дълго време след това я карахме някак, наемахме временно хора при възможност, но когато започна втората война, се оказа напълно невъзможно да намерим градинар. Кой млад мъж би се задоволил да се грижи за красиви градини, когато се води война? Не и такъв, когото ние бихме наели. Имаше недостиг на слуги. Всички се занимавахме с други неща.

Тя стоеше напълно неподвижно, облегната на дръжката на бастуна си, а кожата на бузите й леко провисна, докато мислите й унесено блуждаеха.

Прокашлях се и попитах тихо:

— Ами сега? Имате ли прислуга?

— О, да — махна тя пренебрежително с ръка и вниманието й отново се върна към настоящето. — Имаме нещо такова. Дългогодишна прислужница, която идва веднъж седмично, за да ни помага с готвенето и чистенето, а един от местните фермери поддържа оградите. Има и един млад човек, племенник на госпожа Бърд от селото, който коси ливадата и се старае да контролира плевелите. Справя се, но изглежда, силната професионална етика вече е в миналото — усмихна се тя мимолетно. — През останалото време се оправяме както можем.

Отвърнах на усмивката й, а тя посочи към тясното служебно стълбище и каза:

— Споменахте, че обичате книгите, нали?

— Майка ми казва, че съм се родила с книга в ръка.

— В такъв случай вероятно бихте искали да разгледате библиотеката.

Бях чела, че пожар е унищожил библиотеката на Милдърхърст, същият пожар, при който беше загинала майката на близначките, така че макар да не бях сигурна какво точно ще видя зад черната врата в дъното на мрачния коридор, знаех, че няма да е богата библиотека, пълна с книги. Но точно това се откри пред погледа ми, когато последвах Пърси Блайд вътре. По четирите стени имаше лавици от пода до тавана и макар вътре да беше сумрачно — на прозорците имаше плътни завеси до пода, — видях, че по лавиците има много стари книги, от онези с шарената хартия, позлатените ръбове и черните платнени подвързии. Пръстите ме засърбяха да се плъзнат по гръбчетата, да стигнат до някой том, който неустоимо ме привлича, да го сваля, да го разгърна, после да затворя очи и да вдъхна разпалващия сърцето мирис на старо и на литература.

Пърси Блайд забеляза накъде е насочено вниманието ми и сякаш прочете мислите ми.

— Разбира се, това са заместители — каза тя. — Повечето книги от първоначалната библиотека на семейство Блайд изгоряха. Почти нищо не беше спасено. Книгите, които не изгоряха, бяха повредени от пушека и водата.

— Толкова много книги! — възкликнах и изпитах физическа болка.

— Да. Баща ми го понесе много тежко. Той посвети голяма част от живота си впоследствие на възстановяването на сбирката от книги. Разпращаше писма къде ли не. Най-честите ни посетители бяха търговците на редки книги, никой друг не беше добре дошъл. Но след смъртта на мама татко престана да използва тази стая.

Възможно е да се дължеше на свръхактивното ми въображение, но докато тя говореше, аз имах чувството, че усещам мириса на стар огън да се процежда под новите стени и прясната боя, да се носи от стария хоросан. Долових и някакъв шум, който не можех да определя — почукване, незабележимо при нормални обстоятелства, но осезаемо в тази странна и притихнала къща. Погледнах към Пърси, която беше застанала зад кожен стол с дълбоко вдлъбнати копчета, но дори да чуваше звука, тя с нищо не го показа.