Кейт Мортън - Отминали времена

— О!

— Беше изпаднала в ужасна паника — продължи безизразно Пърси. — Но аз я уверих, че с радост ще ви разведа из замъка лично.

— С огромна радост — усмихна се Сафи. — Сестра ми обича тази къща, както другите хора обичат съпрузите си. Ужасно й е приятно да се хвали с нея. И има защо. Всичко в това старо място се дължи на нея — не се е занемарило само благодарение на годините неуморен труд от нейна страна.

— Направих необходимото, за да не ни се срути на главите. Нищо повече.

— Сестра ми е скромна.

— А моята е упорита.

Това мъмрене явно беше обичайна част от общуването им, понеже двете млъкнаха и ми се усмихнаха. За миг застинах смаяно, спомних си снимката от „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и се зачудих коя от тези възрастни дами е по-малката близначка, после Сафи се пресегна и хвана ръката на Пърси.

— Сестра ми се грижи за нас през целия ни живот — каза тя, обърна се и погледна към профила на близначката си с такова възхищение, че веднага разбрах — тя беше по-малкото и по-слабичкото момиче на онази снимка, чиято усмивка трептеше неуверено пред обектива на фотоапарата.

Тази допълнителна похвала не допадна особено на Пърси, която погледна часовника си и промърмори:

— Както и да е. Не ни остава още много.

Винаги е трудно да намериш отговор, когато много възрастен човек започне да говори за смъртта и за нейната надвиснала неизбежност, затова направих същото, което правя, когато Хърбърт намекне, че „някой ден“ ще наследя „Билинг и Браун“: усмихнах се, все едно не съм чула добре, и разгледах по-внимателно огрения от слънцето еркерен прозорец.

И тогава забелязах третата сестра — Джунипър. Седеше неподвижно като статуя в избеляло зелено плюшено кресло и гледаше през отворения прозорец към ширналия се отпред парк. Тъничка струйка цигарен дим се издигаше от един кристален пепелник и омекотяваше образа й. За разлика от дрехите на сестрите й, нейните нито бяха хубави, нито й стояха добре. Беше облечена като всички болни хора по света: блуза не по мярка, пъхната плътно във високо вдигнати безформени панталони, а скутът й беше осеян с мазни петна там, където се беше капала.

Може би Джунипър усети погледа ми, понеже лекичко се извърна към мен — само страничната част на лицето си. Забелязах, че окото й е изцъклено и неспокойно, явно вземаше силни лекарства, а когато ми се усмихна, по нищо не пролича, че ме е видяла — просто продължи да гледа, все едно пробива дупка в мен.

Докато я наблюдавах, долових тихичък звук, на който не бях обърнала внимание досега. Малък телевизор върху лека масичка под прозореца. Предаваше американски ситком, а смехът на зрителите накъсваше постоянната глъчка от нахакания диалог с периодичното изпращяване на статично електричество. Изпитах познато усещане: този телевизор, топлият слънчев ден, неподвижният застоял въздух — носталгичен спомен за гостуванията ми при баба през ваканциите, когато ми беше позволено да гледам телевизия денем.

— Какво правиш тук?

Приятните спомени за баба се натрошиха на парчета под внезапния леден удар. Джунипър Блайд продължаваше да ме гледа, но лицето й вече не беше безизразно. А някак смътно враждебно.

— Аз, ами… Здравейте… Аз…

— Какво търсиш тук?

Кучето излая сподавено.

— Джунипър! — обърна се Сафи към сестра си. — Мило момиче, Едит е наша гостенка. — Нежно обхвана с две ръце лицето на сестра си. — Нали ти казах, Джун, забрави ли? Обясних ти всичко: Едит е тук, за да разгледа замъка. Пърси ще я разведе. Не се тревожи, скъпа, всичко е наред.

Обзе ме неистово желание да изчезна, а сестрите се спогледаха по начин, който беше толкова присъщ на еднаквите им лица, че явно го бяха правили много пъти преди. Пърси кимна на Сафи със стиснати устни, после изражението изчезна, преди да успея да разбера какво в този поглед създаде у мен такова странно усещане.

— Добре — каза тя с престорена бодрост, от която потръпнах, — да не губим повече време. Искате ли да тръгваме, госпожице Бърчил?

С радост я последвах, когато тя ме изведе от стаята, зави по коридора и тръгна по друг сенчест проход.

— Ще минем покрай задните стаи, но няма да се задържаме дълго. Няма смисъл. От много години сме покрили всичко.

— Защо?

— Стаите са северни.

Пърси говореше отсечено, донякъде като радиоговорителите навремето, когато Би Би Си имаше последната дума по въпросите на произношението. Кратки изречения, безукорна дикция, намек за нюанс, скрит зад всяка точка.