Кейт Мортън - Отминали времена

Продължихме да крачим в мълчание — дълбоко и все по-задълбочаващо се. С всяка стъпка външните шумове заглъхваха все по-категорично: дърветата, птиците, далечното ромолене на някакъв поток. Шумове, които дори не съзнавах, че чувам, докато не изчезнаха и не оставиха подире си странен въздушен вакуум, толкова пълен, че ушите ми забучаха и започнаха да създават свои собствени привидения, за да запълнят празнината: шепот, сякаш деца си играят, преструвайки се на змии.

Щях добре да опозная тази изолираност на вътрешността на замъка. Как звуковете, миризмите, гледките, ясни извън стените, изведнъж засядат в стария камък и не могат да си пробият път навътре. Сякаш през вековете порестият пясъчник беше попил всичко до краен предел, беше затворил като в капан минали впечатления — като цветята, съхранени и забравени между страниците на книга от деветнайсети век — и така беше създал безусловна бариера между вътре и вън. Във въздуха навън може и да се носят намеци за лютичета и за прясно окосена трева, но вътре миришеше само на натрупано време, на калното притаено дихание на вековете.

Подминахме няколко мъчително вълнуващи заключени врати и накрая, в дъното на коридора, точно преди да завием и да потънем в още по-плътен сумрак, стигнахме до открехната врата. Отвътре се усмихваше тънка ивичка светлина, която се превърна в широка усмивка, когато Пърси Блайд бутна вратата с бастуна си.

Отстъпи назад и кимна рязко, за да ме пропусне да вляза първа.

Озовах се в салон, гостоприемно различен от тъмния коридор с дъбова ламперия, по който дойдохме: жълтите тапети по стените сигурно някога са били изключително ярки, но вече бяха избледнели, спираловидните им фигури се бяха укротили до апатична отмала, а грамаден килим в розово, синьо и бяло — не можех да преценя дали е избелял, или протъркан — се простираше почти плътно до первазите на пода. Срещу богато декорираната камина имаше тапицирано канапе, някак необикновено ниско и дълго, съхранило следите на хиляди тела и тъкмо поради това изглеждаше още по-удобно. До него имаше шевна машина „Зингер“, в която беше пъхнато парче син плат.

Лърчърът мина покрай мен и се настани свойски на една овча кожа, просната в основата на изрисуван параван на поне двеста години. Беше нарисувана сцена с кучета и млади петли, а маслинените и кафявите тонове на фона изсветляваха и се сливаха в обща приглушена тоналност, така че небето отзад бе обгърнато в постоянен здрач. Участъкът зад лърчъра беше почти изцяло протъркан.

На обла маса наблизо жена на същата възраст като Пърси седеше с наведена глава над лист хартия — остров насред море от парченца за скрабъл. Носеше големи очила за четене, които непохватно свали, щом ме видя, прибра ги в скрит джоб на дългата си копринена рокля и се изправи. Очите й се оказаха сиво-сини, веждите й — доста обикновени — нито извити, нито прави, нито къси, нито дълги. Ноктите й обаче бяха лакирани в яркорозово в тон с червилото и с едрите цветя от десена на роклята й. Макар да беше облечена различно, тя беше спретната като Пърси и явно старомодно държеше на добрия външен вид, макар дрехите й изобщо да не бяха старомодни.

— Това е сестра ми Серафин — представи я Пърси и застана до нея. — Сафи, това е Едит — каза тя твърде силно.

Сафи потупа ухото си с пръстите на едната си ръка.

— Няма нужда да крещиш, скъпа Пърси — долетя тихият й мелодичен глас, — сложила съм си апаратчето. — Тя ми се усмихна стеснително и примигна, нуждаейки се от очилата, които бе свалила от суета. Беше висока като близначката си, но може би заради някакъв номер, погоден от роклята, от светлината или пък от позата й, не изглеждаше така. — Старите навици трудно те напускат — каза тя. — Пърси все командори. Аз съм Сафи Блайд и наистина ми е много приятно да се запознаем.

Приближих се, за да поема протегнатата й ръка. Жената беше точно копие на сестра си, или поне някога е било така. Изминалите осемдесет и няколко години бяха вдълбали различни бръчки по лицата им, но времето се бе отнесло по-милостиво, по-меко към Сафи. Тя изглеждаше точно като възрастната господарка на имението и аз тутакси изпитах към нея нежна обич. Пърси беше страховита, а Сафи ми внушаваше мисли за овесени бисквити и за плътна релефна хартия с красиви мастилени заврънкулки. Странно как с напредването на годините характерът на човек се надига отвътре и оставя своя отпечатък.

— Госпожа Бърд се обади — каза Сафи. — Боя се, че са я задържали в селото по работа.