Кейт Мортън - Отминали времена

Щях да получа отговор на въпросите ми, но след време. Щях да науча и други неща, тайни неща, отговори на въпроси, които в момента дори не ми беше хрумнало да задавам. Но тогава всичко все още предстоеше. Докато стоях в далечната градина на замъка Милдърхърст онази сутрин, успях да се отърся от тези размисли и да насоча вниманието си към предстоящата задача. Понеже, докато оглеждах басейна, не само времето на срещата ми с госпожиците Блайд наближаваше, но ме загложди и усещането, че изобщо не би трябвало да съм в тази просека.

Препрочетох внимателно указанията на госпожа Бърд. Точно както предполагах: изобщо не споменаваше за никакъв басейн. Според нейните указания в момента трябваше да приближавам южната фасада на замъка и да минавам между две величествени колони.

Тревогата бавно потъна към дъното на корема ми като камъче.

Това не беше южната морава. Не виждах никакви колони.

И макар да не се учудвах, че съм се изгубила — в състояние съм да се изгубя дори в Хайд Парк, — беше ужасно дразнещо. Времето ме притискаше и май нямах голям избор, освен да се върна обратно, откъдето идвах, после да продължа да се изкачвам и да се надявам на най-добрия възможен изход.

От другата страна на басейна имаше порта, а зад нея — стръмни каменни стълби, изсечени в обраслия с растителност склон. Бяха поне сто стъпала, всяко потънало в другото отдолу, сякаш цялото построение се бе повдигнало в дълбока въздишка. Траекторията обаче беше обещаваща, затова тръгнах да се изкачвам. Реших, че е въпрос на логика. Замъкът и сестрите Блайд бяха на върха, така че ако се катеря, в крайна сметка щях да стигна до тях.

Може би някъде по това време започнах да мисля за тях по този начин: думата „сестрите“ изникна пред името Блайд, нещо като Братя Грим, и аз нищо не можех да направя. Нещата се случват по странен начин. Преди писмото от Джунипър дори не бях чувала за замъка Милдърхърст, а сега той ме привличаше, както големият ярък пламък привлича мушичка. Разбира се, отначало всичко беше свързано с майка ми, с изненадващата новина за нейната евакуация, със загадъчния замък с готическото име. После се появи и връзката с Реймънд Блайд — това беше мястото, където се бе родил Човека от калта, за бога! Но сега, колкото повече се приближавах към този пламък, осъзнах, че нещо ново вълнува и ускорява пулса ми. Може би се дължеше на нещата, които прочетох, или на сведенията, които госпожа Бърд ми изсипа на закуска сутринта, но в даден момент се заинтригувах от самите сестри Блайд.

Трябва да призная, че по принцип се интересувам от отношенията между братя и сестри. Близостта помежду им едновременно ме интригува и отблъсква. Общите гени, произволното и понякога несправедливо разделяне на наследството, неизбежността на връзката. Самата аз знам малко за нея. Някога имах брат, но не задълго. Погребахме го, преди да го опозная, а когато успях да навържа достатъчно неща, за да усетя липсата му, онова, което беше останало от него, беше чинно скътано някъде. Два акта — един за раждане и един смъртен — в тъничка папка в шкафа, малка снимка в портфейла на баща ми, още една в кутията за бижута на майка ми — само това бе останало и казваше: „Аз бях тук!“. Освен спомените и скръбта на родителите ми, разбира се, но те не споделяха тези неща с мен.

Не искам да ви карам да се чувствате неудобно или да ме съжалявате, а само да кажа, че макар да не беше останало почти нищо веществено или паметно, с помощта на което да извикам в паметта си образа на Даниъл, през целия си живот усещах връзката помежду ни. Невидима нишка ни свързва точно както денят е свързан с нощта. Винаги е било така, дори когато бях малък. Ако аз бях присъствие в дома на родителите ми, той беше отсъствие. Неизречено изречение всеки път когато бяхме щастливи: Само и той да беше тук ; всеки път когато ги разочаровах: Той не би направил така ; при всяко начало на учебната година: Това щяха да бъдат неговите съученици, онези големи деца ей там . Отнесените им погледи, които улавях понякога, когато си мислеха, че са сами.

Не твърдя, че любопитството ми към сестрите Блайд има много общо с Даниъл — ако изобщо има нещо общо. Не и пряко. Обаче тяхната история е толкова красива: двете по-големи сестри се отказват от собствен живот, за да се погрижат за най-малката сестра — с разбито сърце, с помътен ум, страдаща от несподелена любов. Питах се какво ли е било, дали Даниъл щеше да бъде човек, на когото бих поверила живота си. Не можех да престана да мисля за онези сестри, разбирате ли, за трите заедно, обвързани по този начин. Как остаряват, повяхват, прекарват дните си във фамилната си къща като последните представители на едно благородно и обвито с романтика семейство.