Кейт Мортън - Отминали времена

Ако затворя очи, все още виждам сияйното сутрешно небе върху клепачите си: слънцето на ранното лято, леещо се от ясносинята небесна твърд. Споменът се откроява в паметта ми вероятно защото следващия път, когато видях Милдърхърст, сезоните се бяха сменили и градините, горите и полето бяха под мантията на металните есенни тонове. Но не и онзи ден. Докато потеглях за Милдърхърст с подробните указания на госпожа Бърд в ръка, се оживих от поривите на отдавна погребано желание. Всичко се прераждаше: птича песен багреше въздуха, бръмченето на пчелите го сгъстяваше, а топлото слънце ме примамваше нагоре по хълма към замъка.

Вървях ли, вървях и точно когато започнах да се опасявам, че има опасност безнадеждно да се изгубя сред дърветата на безкрайната гора, излязох пред ръждясала врата и се озовах пред един занемарен басейн. Беше голям и кръгъл, поне десетина метра в диаметър — веднага разбрах, че това е басейнът от разказа на госпожа Бърд, проектиран от Оливър Сайкс, когато Реймънд Блайд е довел в замъка първата си съпруга. В много отношения приличаше на по-малкия във фермерската къща, но на мен ми направиха впечатление разликите. Ако басейнът на госпожа Бърд блещукаше весело под слънцето и грижливо поддържаната морава обгръщаше плътно перваза му от пясъчник, този басейн отдавна беше оставен на самотек. Камъните по ръба му бяха покрити с мъх, помежду им бяха зейнали празнини и в момента басейнът беше обграден от блатничета и маргаритки — жълти личица, които се съревноваваха за разпокъсаната слънчева светлина. По повърхността имаше диворасли водни лилии, листата им се прихлупваха едно върху друго и топлият ветрец браздеше басейна, сякаш бе покрит с огромна люспеста рибена кожа. Буйно пораснала, екзотична аномалия.

Не виждах дъното на басейна, но се досещах колко е дълбок. В далечния край беше поставена дъска за скачане — избеляла, нацепена и с ръждясали пружини. Цялото приспособление се крепеше сякаш по щастлива случайност. От клона на огромно дърво, на две въжета висеше дървена люлка, обездвижена сега от вейките на бодлива калина, оплели се с люлката от горе до долу.

Трънаците не се бяха задоволили само с въжетата — с огромно удоволствие бяха прораснали безконтролно навсякъде из необикновената и изоставена просека. Отвъд плетеница от алчна зеленина забелязах малка тухлена постройка, вероятно съблекалня, а върхът на покрива й стърчеше над растителността. На вратата имаше катинар, съвсем ръждясал, а когато открих прозорците, установих, че са покрити с дебел пласт мръсотия, която не можех да избърша. Отзад обаче имаше счупено стъкло с туфичка сива козина, закачила се на най-острото връхче, така че можех да надникна. И разбира се, го сторих, без да губя повече време.

Прах, толкова плътна, че усещах мириса й от мястото си, напластявана с десетилетия, покриваше пода и всичко останало. Стаята беше осветена неравномерно благодарение на таванските прозорчета — дървените капаци на някои от тях липсваха, други висяха накриво на пантите си, а трети бяха захвърлени долу на пода. През пролуките проникваха фини прашинки и се точеха като ленти на сумрачната светлина. На една полица имаше хавлиени кърпи, чийто истински цвят бе невъзможно да отгатнеш, а на елегантна врата в далечния край на помещението се четеше надпис „Съблекалня“. От другата страна тънко перде розовееше и потрепваше пред няколко натрупани един върху друг шезлонга — сигурно от доста време се ветрееше така незабелязано.

Отстъпих назад и неочаквано долових шума от стъпките си по нападалите листа. Просеката беше просмукана от тайнствена тишина, макар че все пак се чуваше тихият плясък на водата по листата на водните лилии, и за един кратък миг си представих какво е било това място като ново. Над сегашната занемареност се прокрадна деликатен нов пласт: смеещи се хора със старомодни бански костюми, които постилаха кърпите си, отпиваха от напитките си, скачаха от дъската и телата им се извиваха в дълга ниска дъга над прохладната вода…

И после видението изчезна. Примигнах и отново се озовах самичка пред обраслата с храсталаци сграда. Смътна атмосфера на неназовимо съжаление. Защо, запитах се, е изоставен басейнът? Защо последният отдавнашен обитател е вдигнал ръце от това място, заключил е всичко, отишъл си е и повече не се е върнал? Трите госпожици Блайд вече бяха възрастни, но невинаги е било така. През многото години, откакто живеят в замъка, със сигурност е имало горещи лета, когато е превъзходно да поплуваш на такова място…