Кейт Мортън - Отминали времена

Катерех се внимателно, все по-нагоре и по-нагоре, минах покрай един поизронен слънчев часовник, покрай редица търпеливи урни върху безмълвни пиедестали, покрай две каменни сърни, извърнали глави от занемарените храсти, докато най-сетне стигнах и последното стъпало и земята се изравни. Пред мен се проточи оформена алея между възлести овошки и ме подмами да продължа напред. Градината, изглежда, имаше план, така си помислих онази сутрин, сякаш някой беше издал нареждане и градината ме очакваше, нямаше да допусне да се изгубя, правеше всичко възможно да стигна до замъка.

Това са сантиментални глупости, разбира се. Допускам, че стръмното изкачване леко ме е замаяло и ме е навело на ужасно помпозни мисли. Така или иначе, се почувствах преливаща от жизненост. Бях неустрашима (макар и доста потна). Авантюристка, напуснала собственото си време и пространство, и продължавах напред, за да се превърна в завоевателка… Е, за да завоювам поне едно нещо. Нищо че тази конкретна мисия щеше да приключи с три старици и обиколка на провинциална благородническа къща, и може би с покана за чай, ако ми провървеше.

Подобно на басейна, тази част на градината отдавна беше оставена без грижи и докато минавах през тунела от арки, имах усещането, че пристъпвам в древния скелет на някакво грамадно, отдавна мъртво чудовище. Над мен стърчаха огромни ребра, които ме покриваха, а дългите им издължени сенки ми създаваха илюзията, че извивката им продължава и под нозете ми. Побързах да стигна до края, но когато се озовах там, се заковах на място.

Там пред мен, под мантия от сянка въпреки горещия ден се извисяваше замъкът Милдърхърст. Задната му фасада, установих смръщено, докато оглеждах помощните постройки, оголените водосточни тръби, отчетливата липса на всякакви колони, морава или алея за автомобили.

И тогава се досетих точно защо съм се изгубила. Бях изпуснала по-ранен завой и в крайна сметка бях свърнала надясно покрай гористия склон на хълма и се бях приближила към замъка от север, а не от юг.

Все пак всичко е добре, когато свършва добре. Успях да се добера относително невредима и бях сигурна, че не съм закъсняла оскърбително много. Нещо повече, забелязах ивица диви треви, която се увиваше около оградените със зидове градини на замъка. Тръгнах по нея и най-сетне — с победоносни фанфари — се озовах пред колоните, които ми описа госпожа Бърд. От другата страна на моравата, точно където би трябвало да се намира, беше предната фасада на замъка Милдърхърст, която се извисяваше високо, високо към слънцето.

Безмълвното и непрестанно натрупване на годините, което долових, докато се катерех през градината, тук беше още по-наситено и се стелеше като мрежа край замъка. Сградата притежаваше драматично изящество и определено не бе забелязала, че съм нахлула в територията й. Отегчените прозорци, които се отваряха вертикално, гледаха някъде отвъд мен, към Ламанша, с уморена неизменност на изражението, която засили усещането ми за преходност, за мимолетност, за това, че величествената сграда е виждала много други неща, откакто съществува, та да обръща внимание на мен.

Ято скорци отлетяха от върха на комините, закръжиха в небето и се понесоха към долината, където се гушеше къщата на госпожа Бърд. Шумът и движението бяха някак странно смущаващи.

Проследих птиците с очи, докато се плъзгаха над върхарите на дърветата и се насочваха шумно към дребните покриви с червени керемиди. Фермерската къща ми се струваше ужасно далече и ме обзе странното чувство, че докато съм се изкачвала по гористия склон, някъде съм пресякла невидима граница. Бях там, а сега съм тук, но това се дължеше на по-сложно явление от простичката смяна на местоположението.

Обърнах се назад към замъка и видях, че голямата задна врата под ниската арка на кулата е широко отворена. Странно, че не я забелязах преди.

Тръгнах през тревата, но когато стигнах до каменните предни стълби, се поколебах. До поочуканата с времето мраморна хрътка седеше нейният потомък от плът и кръв — черно куче, което впоследствие щях да науча, че се нарича лърчър 2 2 Кръстоска между овчарка и хрътка. — Б.пр. . Явно ме е наблюдавало и през цялото време, докато съм била на моравата.

Сега стоеше, препречило пътя ми, и ме преценяваше с тъмните си очи. Не исках, не можех да продължа. Дишах плитко и изведнъж ми стана студено. Но не се страхувах. Трудно ми е да го обясня, обаче сякаш кучето беше лодкарят или някакъв старомоден иконом, чието разрешение ми беше нужно, за да продължа.