Кейт Мортън - Отминали времена

Кучето се приближи към мен с неотлъчно вперен поглед и безшумни стъпки. Леко се отърка във върховете на пръстите ми, после се обърна и избяга с големи подскоци. И изчезна през отворената врата, без да поглежда назад.

Като че ме канеше да го последвам.

Πонякога да сте се чудили как мирише един отрязък време? И аз не бях, не и докато не стъпих в замъка Милдърхърст, но вече определено знам. На мухъл и на амоняк, с щипка лавандула и доста прах, следствие от разпадането на много стара хартия. Има и още нещо, нещо в основата на всичко, нещо почти прогнило или сварено, но не точно. Отне ми известно време да разбера каква е тази миризма, но като че ли вече знам. Така мирише миналото. Мислите и сънищата, надеждите и болките, всички попарени заедно и ферментиращи бавно на застоялия въздух, без да могат дори да се разнесат изцяло.

— Ехо? — провикнах се и зачаках отговор на поздрава ми на върха на широкото каменно стълбище. Мина време и понеже никой не дойде, отново го казах, този път по-силно: — Ехо? Има ли някого?

Госпожа Бърд ми каза да влизам: сестрите Блайд ни очаквали, а тя щяла да ме намери вътре. Всъщност жената много се постара да ми внуши да не тропам на вратата и да не звъня на звънеца, нито по някакъв друг начин да оповестявам пристигането си. Аз се колебаех — там, откъдето идвах, да влезеш тихомълком, се равняваше едва ли не на нахлуване без позволение, — но направих каквото ми поръча тя: прекосих каменния портик, минах по сводестия проход и влязох в кръглата стая отвъд него. Нямаше прозорци и беше сумрачно, макар че таванът беше много висок и представляваше нещо като висок купол. Някакъв шум привлече вниманието ми към облия таван, където една бяла птичка беше влетяла през покривните греди и сега кръжеше в сноп прашна светлина.

— Така, така.

Гласът се разнесе от лявата ми страна, аз бързо се извърнах — на около три метра от мен на прага на една врата видях да стои много възрастна жена, а лърчърът бе на пост до нея. Беше слаба, но висока, облечена с пола от туид и риза с копчета, почти мъжка по стил. Годините бяха направили пола й доста неопределен и извивките на тялото й отдавна бяха заличени. Косата се беше отдръпнала от челото и вече бе къса, побеляла около ушите и някак жилаво упорита, яйцевидното й лице беше бдително и интелигентно. Когато се приближих, установих, че веждите й са изцяло оскубани, а след това са нарисувани — две черти с цвета на стара кръв. Ефектът беше драматичен, макар и малко зловещ.

Тя бе леко приведена напред и се облягаше на елегантен бастун с абаносова дръжка.

— Вие сигурно сте госпожица Бърчил.

— Да — протегнах ръка аз, внезапно останала без дъх. — Едит Бърчил. Здравейте.

Студени пръсти леко се притиснаха към моите и кожената каишка на часовника й безшумно прилепна за китката й.

— Мерилин Бърд от фермата ми съобщи, че ще дойдете. Казвам се Пърсифон Блайд.

— Много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Откакто научих за замъка Милдърхърст, страшно искам да го разгледам отвътре.

— Така ли? — Устните й рязко се извиха в остра като фиба за коса усмивка. — Питам се защо.

Разбира се, това беше моментът да й разкажа за мама, за писмото, за това, че е била евакуирана тук като малка. Да видя как лицето на Пърси Блайд грейва, да си разказваме новини и истории за отминали неща, докато вървим. Би било съвсем естествено и точно затова донякъде изненадано се чух да казвам:

— Четох за замъка в една книга.

Тя издаде някакъв звук, едно незаинтересувано „ах“.

— Чета много — додадох бързо, като че ли едно правдиво уточнение би могло да омаловажи една лъжа. — Обичам книгите. Работя с книги. Книгите са моят живот.

Смръщеното й изражение се отпусна при този безвреден отговор и по него се изписа леко учудване. Първата дребна лъжа беше достатъчно ужасна, а допълнителните биографични пикантерии бяха със сигурност нелепи. Не знам защо просто не казах истината: беше много по-интересна, а и много по-откровена. Може би се дължеше на незрялото ми детинско желание това усещане да си бъде само мое, да не бъде повлияно от пристигането тук на майка ми петдесет години по-рано. Така или иначе, понечих да отстъпя, но Пърсифон Блайд вече ми беше дала знак да я последвам в мрачния коридор, по който поеха тя и кучето. Крачеше равномерно и уверено, с леки стъпки, а бастунът сякаш просто изразяваше възхищението си към почтената й възраст.

— Точността ви поне ми допада — долетя гласът й до мен. — Ненавиждам закъсненията.