Кейт Мортън - Отминали времена

Нетърпеливо обърнах страницата и се натъкнах на две снимки. На първата Джунипър Блайд, вероятно четиригодишна, седеше с изпънати напред крака и скръстени глезени. Беше боса и от изражението й ставаше ясно, че е изненадана — и не е щастлива, — уловена в миг на самотен размисъл. Гледаше към обектива с бадемовидните си, леко раздалечени очи. В комбинация с тънката й руса коса, с луничките, осеяли чипото й носле, и с решителната й тясна устичка, очите й създаваха усещането за неправомерно придобито познание.

На другата снимка Джунипър беше млада жена, годините, сякаш се бяха изнизали за броени секунди и същият котешки поглед посрещаше обектива, но на едно вече зряло лице. Лице с огромна, но странна хубост. Помня как мама описа жените в общинската зала, които отстъпили назад при появата на Джунипър, как описа нейното излъчване. Сега, докато гледах тази снимка, можех да си го представя. Тя беше интригуваща и потайна, разсеяна и хитра едновременно. Чертите й, взети поотделно, искриците и проблясъците на емоции и интелект се съчетаваха в неустоимо цяло. Прегледах съпътстващия текст, търсейки някаква дата — април 1939 година. Същата година, в която моята дванайсетгодишна майка щеше да се срещне с нея.

След смъртта на втората си съпруга Реймънд Блайд се оттегля в кабинета си. Обаче освен кратки очерци за „Таймс“ той не издава нито едно значимо произведение. Макар че преди смъртта си Блайд работи над ново произведение, то не е, както се надяват мнозина, продължение на „Човека от калта“, а е по-скоро научен трактат за нелинейната природа на времето, обяснение на собствените му теории, познати на читателите от „Човека от калта“, за способността на миналото да прониква в бъдещето. Произведението остава недовършено.

В късните години от живота на Реймънд Блайд здравето му се влошава и той е убеден, че Човека от калта от прочутото му произведение е оживял, че го преследва и измъчва. Разбираем — макар и въображаем — страх, като се има предвид, че литанията на трагичните събития е сполитала повечето му любими същества. Страх, споделян от мнозина посетители в замъка. Разбира се, повечето хора очакват в един стар замък да изобилстват смразяващите кръвта истории и е съвсем естествено популярен роман като „Истинската история на Човека от калта“, чието действие се развива между стените на замъка Милдърхърст, да предизвикват подобни теории.

Реймънд Блайд приема католицизма в края на трийсетте години на двайсети век и през последните години от живота си се среща единствено със своя свещеник. Умира на 4 април 1941 година, петък, след като полита от кулата на Милдърхърст — същата съдба, отнела живота и на майка му шейсет и пет години по-рано.

В края на главата имаше още една снимка на Реймънд Блайд. Беше съвсем различна от първата — усмихнатият млад баща с двете близначки на коленете — и докато я разглеждах, си припомних разговора си с Алис от книжарницата. И по-конкретно, предположението й, че психическото разстройство, което измъчва Джунипър Блайд, се предава по наследство в семейството. Защото този човек, този Реймънд Блайд не излъчваше задоволството и лекотата, толкова осезаеми на първата снимка. Напротив, той изглеждаше обзет от мъчително безпокойство: очите му бяха тревожни, устните му бяха стиснати, брадичката му беше напрегната. Датата на снимката беше от 1939 година, когато Реймънд трябва да е бил на седемдесет и три години, но не само възрастта бе издълбала дълбоките бръчки по лицето му: колкото повече се взирах в снимката, толкова повече се уверявах в това. Докато четях, си помислих, че авторката на биографията вероятно се изразява метафорично, когато пише, че Реймънд Блайд е имал натрапчиви мисли, но сега разбрах, че не е така. Мъжът на снимката носеше уплашената маска на продължителното вътрешно терзание.

Здрачът се стовари тежко край мен и изпълни падината между възвишенията и горите на имението Милдърхърст, пролази по полето и погълна светлината. Снимката на Реймънд Блайд се разтвори в мрака и аз затворих книгата. Обаче не си тръгнах. Още не. Вместо това се загледах през пролуката между дърветата към замъка върху хребета на възвишението, към черния силует под мастиленото небе. И трепетно си помислих, че на следващата сутрин ще прекрача прага му.

Героите от замъка бяха оживели днес следобед пред мен, бяха ми влезли под кожата, докато четях, и сега имах чувството, че ги познавам открай време. Че макар случайно да попаднах в селцето Милдърхърст, имаше нещо много уместно в присъствието ми. Изпитах същото, когато за пръв път прочетох „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“ и „Студен дом“. Сякаш историята вече ми беше позната, сякаш тя потвърди нещо, което винаги съм подозирала по отношение на света: че той ме очаква да го открия в собственото ми бъдеще.