Кейт Мортън - Отминали времена

Скръбта на Реймънд Блайд след смъртта на съпругата му е толкова дълбока, че няколко години след това той не успява да публикува нито дума. Според някои източници е страдал от съкрушителна писателска блокада, а според други се затворил в кабинета си и отказвал да пише. Отворил помещението едва когато започнал работа над прочутия си роман „Истинската история на Човека от калта“, плод на интензивен труд през 1917 година. Историята е изключително популярна сред младите читатели, но мнозина критици съзират в нея алегория на Първата световна война, в която толкова много хора изгубили живота си сред калните поля на Франция, и по-специално, прокарват паралели между името Човек от калта и огромния брой войници далече от родината си, които се опитват да се върнат у дома при семействата си след страховитите кланета. Реймънд Блайд също е ранен във Фландрия през 1916 година и е изпратен у дома в Милдърхърст, където се възстановява под грижите на частни медицински сестри.

Липсата на самоличност на Човека от калта, а също опитът на разказвача да научи забравеното истинско име на това същество и неговото място и положение в историята, също биват възприемани като проява на почит към многобройните неизвестни воини от Първата световна война и към усещането за непригодност, което терзае Реймънд Блайд след завръщането му.

Колкото и научни изследвания да са посветени на тази дискусия, истината за вдъхновението, родило „Човека от калта“, си остава загадка. Реймънд Блайд е известен със сдържаността по отношение на написването на романа и казва само, че той е „дар“, че „музата го е посетила“ и че историята му е била поднесена в своята цялост. Може би в резултат на това „Истинската история на Човека от калта“ е един от малкото романи, успели да завладеят и да задържат интереса на читателите, и придобили почти митично значение. Учени от много страни все още разпалено обсъждат различни въпроси, свързани с написването на романа и с различните влияния върху него, но вдъхновението, на което се дължи „Човека от калта“, е една от най-дълговечните загадки на двайсети век.

Литературна загадка. Студена тръпка пробяга по гръбнака ми, докато повтарях думите едва чуто. Харесвах „Човека от калта“ заради историята и заради начина, по който изборът на думите ме караше да се чувствам, докато чета книгата, но всичко ставаше още по-хубаво сега, когато вече знаех, че написването на книгата е обвито в загадъчност.

Макар че до този момент Реймънд Блайд се е ползвал с уважение като писател, огромният успех на „Истинската история на Човека от калта“ в търговско отношение и като мнения на критиката засенчва предишните му творби и оттам нататък той се прочува като автора на любимия на цял народ роман. Постановката от 1924 година на „Човека от калта“ в лондонския Уест Енд му спечелва още по-широка публика, но въпреки многобройните молби на своите читатели Реймънд Блайд отказва да напише продължение. Романът е посветен първо на двете му дъщери близначки, Пърсифон и Серафин, но в по-късните издания е добавен още един ред, съдържащ инициалите на двете му съпруги: М. Б. и О. С.

Защото освен триумфа в професионално отношение Реймънд Блайд изживява подем и в личния си живот. Той се жени повторно през 1919 година за жена, на име Одет Силвърман, с която се запознава на прием в Блумсбъри, организиран от лейди Лондондъри. Произходът на госпожа Силвърман бил скромен, но талантът й като изпълнител на арфа й осигурява достъп до социални събития, които в противен случай със сигурност щели да останат недостъпни за нея. Годежът е кратък, а бракът предизвиква лек скандал в обществото заради напредналата възраст на младоженеца и младостта на булката — той е прехвърлил петдесет, а тя е на осемнайсет, само пет години по-голяма от дъщерите му от първия брак, — и заради различното им потекло. Носят се слухове, че Реймънд Блайд бил омагьосан — от младостта на Одет Силвърман и от нейната красота. Двойката се бракосъчетава в параклиса на Милдърхърст, отворен тогава за пръв път след смъртта на Мюриъл Блайд.

Одет ражда дъщеря през 1922 година. Детето е кръстено Джунипър, а хубостта му се вижда на многобройните останали от този период снимки. И отново въпреки непрекъснатите шеговити подмятания за липсата на син и наследник, писмата на Реймънд Блайд от този период сочат, че новото попълнение в семейството го радва. За жалост, щастието му е кратко, понеже на хоризонта вече се скупчват буреносни облаци. През декември 1924 година Одет умира от усложнения по време на ранния стадий на втората си бременност.