Кейт Мортън - Отминали времена

Корицата на новото издание беше същата като на книгата от библиотеката на Уест Барнс, която мама беше взела преди почти двайсет години, и аз се усмихнах и си обещах да купя голям подплатен плик и да изпратя книгата обратно в библиотеката веднага щом се прибера у дома. Най-сетне един двайсетгодишен дълг щеше да бъде изплатен.

Защото, след като се излекувах от заушки и дойде време да върна книгата на госпожица Пери, тя като че ли беше потънала вдън земя. Колкото и мама да я търси, колкото и пламенно да я уверявах, че случилото се и за мен е загадка, книгата не се появи, нямаше я дори в бъркотията от други липсващи неща под леглото ми. След като беше проведено повсеместно издирване, мама ме заведе в библиотеката, за да направя признанието си лице в лице. Горката мама си навлече един от унищожителните погледи на госпожица Пери и едва не умря от срам, обаче аз бях твърде одързостена от сладостната наслада на притежанието, за да изпитвам вина. Това е първата ми и единствена кражба, но не можех да се спра — чисто и просто книгата и аз трябваше да бъдем заедно.

Телефонната слушалка на госпожа Бърд изтрака пластмасово върху вилката и аз се сепнах. От изопнатото й изражение веднага заключих, че новината е лоша. Изправих се и закуцуках към рецепцията, понеже лявото ми стъпало беше изтръпнало.

— Боя се, че сестрите Блайд днес не се чувстват добре — съобщи ми госпожа Бърд.

— О!

— Най-малката е имала пристъп и лекарят пътува натам да я прегледа.

Постарах се да прикрия разочарованието си. Много е непристойно да даваш израз на личната си неудовлетвореност, когато става дума за болна възрастна жена.

— Това е ужасно. Дано да се оправи.

Госпожа Бърд махна с ръка и прогони загрижеността ми като безобидна, но досадна муха.

— Сигурна съм, че ще се оправи. Още от дете има такива пристъпи.

— Пристъпи ли?

— Изгубено време, така ги наричат. Период, който тя изобщо не помни, обикновено след като се превъзбуди. Свързано е с нещо необичайно в пулса — твърде се ускорява или забавя, не помня, но тя често припада и когато се свести, не помни какво е правила. — Госпожа Бърд стисна устни, обзета от чувство, на което прецени, че е по-добре да не дава израз. — По-големите й сестри ще бъдат заети с нея днес, но никак не искат да ви отпращат. Казаха, че замъкът се нуждае от посетители. Много са ми интересни — честно казано, съм учудена, понеже обикновено не приемат охотно гости. Сигурно понякога се чувстват самотни да си бърборят само трите там, вътре. Затова предложиха да отидем утре предобед, какво мислите?

Гърдите ми се стегнаха притеснено. Не бях планирала да оставам, но мисълта, че ще си тръгна, без да съм разгледала замъка, ме изпълни с дълбоко и внезапно отчаяние. С мрачно разочарование.

— Имаме отменена резервация, така че разполагам със свободна стая, какво ще кажете? — попита госпожа Бърд. — Вечерята е в цената.

Трябваше да наваксам с работата през уикенда, Хърбърт се нуждаеше от колата си, за да отиде в Уиндзор на следващия следобед, пък и не съм човек, който решава просто ей така да пренощува на непознато място.

— Добре — казах, — да вървим.

Госпожа Бърд се зае с документацията — преписваше данни от визитната ми картичка, — а аз промърморих някакви учтивости, отдалечих се и отидох да надзърна през отворената задна врата. Стената на къщата и стените на съседните селскостопански постройки: хамбар, гълъбарник и трета сграда с коничен покрив, която по-късно се научих да наричам пещ за сушене на хмел, оформяха вътрешен двор. В средата имаше кръгъл басейн и две дебели гъски се бяха настанили върху затоплената от слънцето повърхност и се носеха царствено сред вълничките, които се гонеха една друга към облицованите с плочи ръбове. Зад басейна паун проверяваше крайчеца на окосената морава, която отделяше добре поддържания двор от моравата с диви цветя, спускаща се към парка в далечината. Цялата огряна от слънцето градина в рамката на сенчестия вход, на който бях застанала, беше като снимка от пролетен ден някога в миналото, оживял отново.

— Прелестно е, нали? — изненадващо се обади госпожа Бърд зад мен, макар да не бях забелязала кога се е приближила. — Чували ли сте за Оливър Сайкс?

Показах, че не съм, тя кимна и доволно ме осветли по въпроса.

— Бил е архитект, доста известен навремето. Ужасно ексцентричен. Живеел в Съсекс, в Пембрук Фарм, но направил някои подобрения по замъка в началото на двайсети век, малко след като Реймънд Блайд се оженил за пръв път и довел жена си тук от Лондон. Това била една от последните работи на Сайкс, преди да замине на обиколка из Европа. Надзиравал строителството на кръгъл басейн, по-голям от нашия, и свършил огромна работа по рова около замъка: превърнал го в огромен пръстен, където да се къпе госпожа Блайд. Говори се, че била отлична плувкиня, много атлетична. Слагали някакъв… — Тя притисна пръст към бузата си и сбърчи чело. — Някакъв химикал… боже, как се казваше? — Дръпна пръста си и повиши глас: — Бърд?