Кейт Мортън - Отминали времена

— Сигурно вие сте младата ни посетителка от Лондон — примигна тя зад кръглите си очила с рогова рамка и се усмихна на обърканото ми изражение. — Алис от книжарницата ми звънна да ви очаквам. Бързо пристигнахте. Бърд смяташе, че ще ви трябва поне час.

Погледнах към жълтото канарче във великолепната клетка зад нея.

— Той беше готов да обядва, но аз му обясних, че сигурно ще пристигнете точно щом затворя портата и сложа табелата. — Тя се засмя с дрезгав смях на пушачка, който се надигаше дълбоко от гърлото й. Сигурно беше към шейсетте, но смехът й беше на много по-млада и много по-палава жена, отколкото подсказваше първото впечатление. — Алис ми каза, че се интересувате от замъка.

— Точно така. Надявах се да го разгледам и тя ме изпрати при нас. Трябва ли да се запиша някъде?

— Мили боже, не, няма такива официалности. Аз лично провеждам обиколките. — Под лена гръдта й гордо се изпъчи, после отново се прибра. — По-скоро — провеждах ги.

— Как така?

— Ами да, и задачата много ми допадаше. Разбира се, преди време госпожиците Блайд лично развеждаха гостите. Обиколките започнаха някъде през 50-те години, за да събират средства за поддръжката на замъка и да се отърват от Националния тръст — госпожица Пърси не би го допуснала, уверявам ви, — но преди няколко години вече им дойде малко нанагорно. Възможностите на всички ни са ограничени и когато госпожица Пърси достигна предела на силите си, аз с удоволствие се включих. По едно време правех пет обиколки седмично, но напоследък посещенията намаляха. Като че ли хората са забравили това старо място.

Тя ме изгледа въпросително, сякаш бих могла да обясня странностите на човешката природа.

— Много бих искала да разгледам вътре — уверих я бодро, обнадеждено и може би дори с известно отчаяние.

Госпожа Бърд примигна срещу мен.

— Разбира се, скъпа, и аз много бих желала да ви разведа, но се опасявам, че вече не се правят обиколки на замъка.

Разочарованието ми беше съкрушително и за миг дори не бях в състояние да продумам.

— О! — успях да възкликна все пак. — Жалко.

— Жалко, но госпожица Пърси е решила твърдо. Заяви, че й е дошло до гуша да приема в дома си невежи туристи, та да си хвърлят там боклуците. Съжалявам, че Алис ви е подвела — безпомощно сви рамене тя и помежду ни се спусна мъчителна тишина.

Помъчих се да се примиря учтиво, но сега, докато шансът да разгледам замъка Милдърхърст отвътре постепенно се стопяваше, изведнъж се оказа, че не желая нищо друго толкова силно.

— Само че… аз съм голяма почитателка на Реймънд Блайд — чух се да казвам. — Надали щях да работя в издателския бранш, ако не бях прочела „Човека от калта“ още като малка. Дали не би могло… Ако вие ме препоръчате, ако уверите собствениците, че не съм човек, който ще изхвърля отпадъци в дома им…

— Ами… — намръщи се тя и се замисли. — Замъкът е истинска радост за очите, а госпожица Пърси страшно се гордее с дома си… Издателският бизнес, така ли?

Случайно бляскаво хрумване: госпожица Бърд принадлежеше към поколение, за което тези думи криеха блясъка на „Флийт Стрийт“, нищо че всъщност работех в тясна и осеяна с хартии кабинка и се занимавах с доста скучни финансови отчети. Вкопчих се във възможността като удавник за сламка: издателство „Билинг и Браун“, Нотинг Хил. В този момент си спомних за визитните картички, които ми подари Хърбърт в деня на повишението ми. Все забравям да си ги нося с мен, поне не официално, обаче ги използвам да отбелязвам докъде съм стигнала с някоя книга, така че измъкнах една от „Джейн Еър“, която нося в голямата ми чанта, в случай че неочаквано се наложи да чакам на някоя опашка. Подадох визитката като печеливш лотариен билет.

— Заместник-директор — прочете госпожа Бърд и ме огледа над очилата си. — Така, така. — Струва ми се, не си въобразявах прокрадналата се благоговейна нотка в гласа и. Тя притисна с палец ъгълчето на визитната ми картичка, сви устни и кимна кратко и решително. — Добре. Дайте ми минутка да се обадя на скъпите стари сестрички. Ще се опитам да ги убедя да ми позволят да ви разведа днес следобед.

Докато госпожа Бърд говореше приглушено в старомодната слушалка, аз седнах на тапицирания с крепон стол и отворих кафявия хартиен пакет с новите ми книги. Извадих лъскавото издание на „Човека от калта“ и го обърнах отзад. Казаното от мен беше вярно: по един или друг начин срещата ми с историята на Реймънд Блайд беше предопределила целия ми живот. Достатъчно ми беше само да държа книгата в ръцете си и ме изпълваше всепроникващо усещане, че знам точно коя съм.