Кейт Мортън: Отминали времена

Обаче не се притесних, още не. Мислех, че ако просто продължа по пътя, рано или късно ще стигна до някое кръстовище, до някой ориентир, може би дори до крайпътна будка, където някой ще бъде така любезен да нарисува голям червен хикс на картата ми. Не трябваше да се връщам на работа следобед, пътищата не са безкрайни, така че от мен се искаше само да си отварям очите.

И тогава го съзрях — стърчеше от агресивно прораснал бръшлян. Един от онези бели стълбове, на които има сочещи на всички страни дървени стрелки с изписани по тях имена на местните села. Милдърхърст, пишеше на табелата, пет километра.

Спрях колата, отново прочетох табелата и косъмчетата по врата ми настръхнаха. Изпитах странно шесто чувство и неясният спомен, който се опитваше да се избистри, откакто през февруари пристигна Изгубеното писмо на мама, най-сетне възкръсна. Слязох от колата като насън и поех, накъдето сочеше табелата. Сякаш се наблюдавах отстрани и знаех какво предстои да намеря. И може би наистина знаех.

Защото тя беше там, на около шестстотин метра надолу по пътя, точно където си я представях. От храсталаците стърчеше двойна желязна врата, някога величествена, но сега увиснала накриво. Двете й крила се бяха облегнали едно на друго, сякаш за да споделят тежкия товар. На малката каменна къщичка до вратата имаше ръждясала табела: „Замък Милдърхърст“.

Сърцето ми затуптя учестено в гърдите, докато пресичах пътя и се запътих към вратата. Стиснах по една пръчка с двете си ръце — усетих желязото студено, грубо и ръждиво под дланите ми — и бавно долепих към тях лицето и челото си. Проследих с поглед засипаната с чакъл алея, която се виеше надалече нагоре по хълма, прекосяваше някакъв мост и после се губеше в гъста гора.

Беше красива, обрасла с храсталаци и печална, но не гледката спря дъха ми. А връхлетялото ме осъзнаване, абсолютната увереност, че съм била тук и преди. Че съм стояла на тази врата, надничала съм през железните пръчки и съм гледала как птиците летят като късчета хартия на фона на нощното небе над наежилата се гора.

Край мен нещата се наместваха с шумолене, сякаш бях навлязла в селенията на едно мечтание, сякаш отново заемах същото време и пространство като момичето, което бях много отдавна. Пръстите ми се стегнаха около пръчките и някъде дълбоко в тялото си разпознах жеста. Бях правила същото преди. Кожата на дланите ми помнеше. Аз помнех. Слънчев ден, топъл бриз, който си играе с подгъва на роклята ми — най-хубавата ми рокля, — сянката на майка ми, която виждам висока с периферното си зрение.

Погледнах настрани, където стоеше тя, наблюдавах я, докато се взираше към замъка, към тъмния и далечен силует на хоризонта. Бях жадна, беше ми горещо, искаше ми се да отида да поплувам в набразденото от вълнички езеро, което виждах през портата. Да поплувам с патиците, с водните кокошки и с водните кончета, които се стрелкаха сред тръстиките на брега.

— Мамо — помня, че казах, но не получих отговор. — Мамо?

Тя завъртя глава към мен и за част от секундата сякаш не ме позна. Вместо това непознато за мен изражение държеше лицето й като заложник. Беше непозната за мен възрастна жена, чиито очи криеха тайни. Сега вече мога да намеря думите, с които да опиша тази необичайна смесица: съжаление, нежност, скръб, носталгия, обаче тогава нямах представа. Още по-малко, когато тя каза:

— Допуснах грешка. Изобщо не биваше да идвам. Вече е твърде късно.

Мисля, че не й отговорих, поне не тогава. Нямах представа какво иска да каже и преди да успея да я попитам, тя ме стисна за ръка и ме дръпна толкова силно, че рамото ме заболя, а после ме повлече през пътя към паркираната ни отсреща кола. Долових уханието на парфюма й, докато вървяхме, по-остро и по-кисело, примесено с горещия въздух, с непознатите миризми в провинцията. Тя запали колата и потегли, а аз наблюдавах през прозореца две врабчета, когато го чух: същото ужасно ридание, което нададе тя, когато пристигна и писмото от Джунипър Блайд.

Портата на замъка беше заключена и твърде висока за прескачане, не че изобщо бих се замислила за подобно нещо дори ако портата беше по-ниска. Никога не съм си падала по спорта или по физическите предизвикателства, а сега, когато липсващият спомен се възстанови, краката ми неуслужливо се превърнаха в желе. Почувствах се странно изолирана и неуверена и след известно време не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в колата, да поседя там малко и да обмисля как ще е най-добре да постъпя. В крайна сметка нямах голям избор. Твърде разсеяна бях, за да шофирам, със сигурност не и чак до Лондон, затова запалих колата и съвсем бавничко подкарах към селцето Милдърхърст.