Кейт Мортън - Отминали времена

Отворих пожълтялата корица и книгата ме грабна още от първата глава, където се описва пробуждането на Човека от калта в пълната с лъскава черна кал канавка, от този ужасен миг, когато сърцето ми се разтуптя като обезумяло в гърдите. Нервите ми се изопнаха, кожата ми пламна, пръстите ми тръпнеха от копнежа да обръщам една след друга страниците, изтънели в ъгълчето, тъй като безброй други читатели бяха предприели същото пътуване преди мен. Посетих величествени и страховити места, и то без да ставам от обсипаното с носни кърпички канапе в дневната на родителите ми в предградията. Човека от калта ме държа в плен дни наред, подутото ми лице спадна и се формира бъдещата ми личност.

Погледът ми отново беше привлечен от ръкописната табела — Местни истории — и аз се обърнах към широко усмихналата продавачка.

— Реймънд Блайд местен ли е?

— О, да. — Жената прибра косата си зад ушите: — Със сигурност. Живял е тук и е пишел в замъка Милдърхърст. Там и починал. Това е внушителното имение на няколко километра извън селото. — В гласа й се прокрадна смътна отчаяна нотка. — Поне някога беше внушително.

Реймънд Блайд. Замъкът Милдърхърст. Сърцето ми заблъска силно в гърдите.

— А дали е имал дъщеря?

— Всъщност три.

— Някоя да се е казвала Джунипър?

— Да, най-малката.

Замислих се за мама, за нейния спомен за седемнайсетгодишното момиче, което заредило въздуха с електричество, когато влязло в онази селска зала, спасило я от редичката евакуирани деца, а после изпратило писмо през 1941 година, което разплака мама при пристигането си петдесет години по-късно. И внезапно изпитах нуждата да се облегна на нещо стабилно.

— И трите са все още живи и са си там — продължи продавачката. — Майка ми все повтаря, че има нещо във водата на замъка. И трите са в цветущо здраве. С изключение на вашата Джунипър, разбира се.

— Защо, какво й е?

— Има деменция. Мисля, че се предава в семейството. Тъжна история — говори се, че някога била голяма красавица и много умно момиче, многообещаваща писателка, обаче годеникът й я изоставил по време на войната и след това тя вече не била същата. Побъркала се, не спирала да го чака, но той така и не си дошъл.

Понечих да попитам къде е заминал годеникът, но жената беше набрала скорост и не допускаше да я прекъсват с въпроси.

— Добре, че сестрите й се грижат за нея — не останаха много хора като тези двете, преди все се занимаваха с благотворителност, — иначе щяха да я изпратят в лудница. — Тя се озърна зад гърба си, за да се увери, че сме сами, и се приведе по-близо към мен: — Помня, че като малка Джунипър скиташе из селото и по полето — никого не притесняваше, нищо подобно, просто обикаляше безцелно. Плашеше местните деца, но на децата им е приятно да ги плашиш, нали?

Кимнах охотно и тя продължи:

— Тя беше безобидна, никога не се забъркваше в неприятности, от които да не може да се отърве. А всяко уважаващо себе си село трябва да има местен ексцентрик. — Усмивка трепна на устните й. — Някой, който да прави компания на духовете. Можете да прочетете повече за всички тях ето тук, ако искате — подаде ми тя книгата „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.

— Ще я взема — реших и й подадох банкнота от десет лири. — А също и „Човека от калта“.

Почти бях излязла от магазина с кафявата книжна торба под мишница, когато жената се провикна подире ми:

— Знаете ли, ако наистина се интересувате, може би не е зле да направите обиколката.

— На замъка ли? — надникнах отново в тъмната вътрешност на магазина.

— Отидете при госпожа Бърд. В пансиона „Хоум Фарм“ на Тентърдън Роуд.

Селската къща се намираше няколко километра по-назад на пътя, по който бях дошла, каменна постройка с керемиден покрив, заобиколена с пищна нацъфтяла градина и с намек, че отзад има още селскостопански постройки. Две малки капандури надничаха изпод покрива, а няколко бели гълъба пърхаха с криле покрай корниза на висок тухлен комин. Прозорците със скрепени с олово стъкла бяха отворени, за да бъде оползотворен топлият ден, а ромбовидните им панелчета примигваха напосоки на следобедното слънце.

Паркирах под един гигантски ясен, чиито надвиснали клони улавяха единия край на къщата под сянката си, а после се скитаха из затоплената от слънцето плетеница от уханен жасмин, делфиниуми и камбанки, прораснали буйно покрай тухлената пътека. Две гъски се заклатушкаха тромаво наблизо, без дори да спрат и да обърнат внимание на присъствието ми, докато влизах, и от яркото слънце навън се озовах в сумрачната стая. По най-близките стени имаше черно-бели снимки на замъка и на прилежащите му територии, направени съгласно надписите под тях по време на фотосесия на списание „Кънтри Лайф“ през 1910 година. До далечната стена, зад плота със златиста табелка „Рецепция“ ме очакваше ниска и пълна жена, облечена с ленен костюм в кралскосиньо.