— Меден сулфат — долетя безплътен мъжки глас.
Отново погледнах към канарчето, което тършуваше за семенца в клетката си, после — към снимките по стените.
— Да, да, точно така — продължи госпожа Бърд невъзмутимо, — меден сулфат, за да бъдат водите небесносини. — Въздъхна. — Но това било много отдавна. За жалост, ровът на Сайкс бил запълнен преди десетилетия, а големият му кръгъл басейн сега принадлежи единствено на гъските. Пълен е с пръст и патешки мръсотии. — Тя ми подаде тежък месингов ключ и потупа пръстите ми да го стисна. — Утре ще отидем до замъка. Обещават хубаво време, а гледката от втория мост е прекрасна. Да се срещнем тук в десет?
— Утре имаш среща с викария, скъпа.
Търпеливият и еклив глас отново долетя до нас, но този път успях да установя откъде идва. Едва забележима вратичка, скрита в стената зад рецепцията.
Госпожа Бърд стисна устни и явно се замисли над тази загадъчна поправка, после кимна бавно.
— Бърд е прав. О, жалко. — После грейна: — Няма нищо. Ще ви оставя напътствия, ще приключа в селото възможно най-бързо и ще се срещнем в замъка. Ще останем само един час. Не искам да се натрапваме по-дълго — госпожиците Блайд са много възрастни.
— Един час е чудесно.
По обед можех вече да пътувам обратно за Лондон.
В стаята ми имаше малко легло с балдахин, разположило се алчно по средата, тясно писалище, сгушено под и малко встрани от прозореца от скрепени с олово късчета стъкло, но гледката беше прекрасна. Стаята беше в задната част на къщата и от прозореца се откриваше моравата, която бях видяла долу. Само че от втория етаж се виждаха по-добре възвишенията към замъка, а над гората различих шпила на кулата, устремен към небето.
Върху бюрото някой беше оставил старателно сгънато одеяло за пикник и кошница с плодове за добре дошла. Денят беше уханен, околността — прелестна, затова си взех един банан, стиснах одеялото под мишница и отново се запътих надолу по стълбите с новата ми книга „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.
Във вътрешния двор се носеше сладостно ухание на жасмин и прекрасни бели клонки се спускаха от върха на дървена беседка отстрани на моравата. Едри златни рибки плуваха близо до повърхността на водата в басейна и стрелкаха пълните си телца напред-назад, мъчейки се да уловят следобедното слънце. Беше божествено, но не останах тук. Далечна група дървета ме примамваше и аз се запътих натам през моравата, осеяна с лютичета, поникнали от само себе си сред високите треви. Още не беше съвсем лято, но денят беше топъл и въздухът — сух, затова, докато стигна до дърветата, челото ми беше потно.
Постлах одеялото на една шарена сянка и събух обувките си. Недалече плитък поток ромолеше върху камъните и пеперуди се носеха с полъха на вятъра. Одеялото ухаеше приятно на прах за пране и на стъпкани листа, а когато седнах, високата трева на моравата ме обгърна отвсякъде и се почувствах съвсем самичка.
Облегнах „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ върху коленете си и плъзнах длан по корицата. Имаше поредица от черно-бели снимки, подредени под различен ъгъл, все едно нечия ръка ги е изпуснала и са заснети там, където са паднали. Красиви деца с дрехи от едно време, отдавнашни пикници край блещукащата вода на басейна, редица плувци, които позират до рова, сериозните погледи на хора, за които улавянето на образ върху фотографска хартия е било своеобразно вълшебство.
Отгърнах първата страница и се зачетох.
Първа глава
Човекът от Кент
Някои твърдят, че Човека от калта никога не се е раждал, че съществува открай време точно като вятъра и дърветата, и земята, но грешат. Всички живи същества се раждат, всички живи същества имат дом и Човека от калта не се различава от тях.
Според някои автори светът на художественото произведение е възможност да се изкачат на невиждани планини и да обрисуват велики царства, създадени от въображението. За Реймънд Блайд обаче, както и за още неколцина романисти от неговата епоха, родният дом ще се окаже верен, оплождащ и главен извор на вдъхновение и за живота, и в работата му. Писмата и статиите, писани в продължение на седемдесет и пет години, се отличават с една обща тема: Реймънд Блайд несъмнено е бил домашар, за когото парчето земя, принадлежало на предците му от векове, е отдих, убежище и върховна религия. Редки са случаите, когато домът на един писател толкова недвусмислено се е превръщал в художествена измислица, както в готическата приказка за младежи „Истинската история на Човека от калта“ на Блайд. Но още преди това основно негово произведение замъкът на плодородния хълм насред злачните гори на Кент, обработваемите земи, тъмните шепнещи гори, приятната градина, към която замъкът и до днес гледа, се съюзили, за да превърнат Реймънд Блайд в личността, която става впоследствие.
Читать дальше