Кейт Мортън - Отминали времена

И ето ме сега. Осем години по-късно. За огромно смайване на Сара. Трудно можеш да обясниш на човек като нея — умен творец, който постъпва единствено според собствените си разбирания, — че ние, останалите, имаме различни критерии за доволство от живота. Аз работя с хора, които обожавам, печеля достатъчно пари, за да се издържам (макар и не в апартамент с две спални в Нотинг Хил), прекарвам времето си в игра с думи и изречения, помагам на хората да изразяват идеите си и да сбъдват мечтата си да издадат свое произведение. Пък и не че не съм имала други възможности. Миналата година Хърбърт ме повиши в заместник-председател — нищо че само ние двамата с него работим в офиса на пълен работен ден. Устроихме си малка церемония и всичко останало. Сюзан, младши партньорката на хонорар, направи торта и дойде в почивния си ден, за да можем тримата да пийнем безалкохолно вино от чаени чаши.

Тъй като всеки момент щяха да ме изхвърлят от апартамента, приех признателно поканата му да остана у тях. Жестът беше наистина трогателен, особено като се има предвид колко мъничко беше жилището. Освен това нямах друг вариант. Хърбърт беше адски доволен.

— Прелестно! Джес ще е на седмото небе — много обича гости.

Това беше през май, когато се готвех завинаги да напусна апартамента, където живеехме двамата с Джейми, да обърна последната празна страница на нашата история и да започна нова глава самичка. Имах работа, бях здрава и притежавах ужасно много книги. Трябваше само да съм смела и да се изправя пред сивите самотни дни, които сякаш се проточваха до безкрайност.

Предвид всичко това, мисля, че се справях доста добре: само от време на време си позволявах да се потопя дълбоко в сълзливо-сантименталните си фантазии. В такива мигове си намирах тихо и тъмно кътче — още по-подходящо място да се отдам изцяло на фантазията — и си представях най-подробно онези прекрасни бъдещи дни, когато ще вървя по нашата улица, ще спра пред нашата сграда, ще вдигна поглед към прозореца, на който отглеждам билките си, и ще видя през стъклото нечий силует. Взрете се в тъмната преграда между миналото и настоящето и ще усетите силна физическа болка от факта, че няма връщане назад.

Като малка бях много отнесена и майка ми непрекъснато се чувстваше безсилна с мен. Тя се отчайваше, когато минавах точно по средата на кална локва или се налагаше да ме издърпа от канавката и от пътя на профучаващия покрай нас автобус, и казваше нещо от сорта на: „Опасно е да се изгубиш в собствената си глава“ или „Когато не виждаш какво действително се случва край теб, се случват инциденти, Еди. Трябва да внимаваш“.

На нея й беше лесно да го каже: надали по земята е стъпвала по-разумна и прагматична жена от нея. Нещата обаче не са толкова прости за момиченце, което живее в света на собствената си глава, откакто се е запитало за пръв път: „Ами ако…?“. Разбира се, аз не престанах да бленувам, просто се научих да се прикривам по-добре. Мама обаче имаше право в известен смисъл, понеже тъкмо прекалено страховитите ми и безрадостни фантазии за това, какво ще представлява бъдещето ми без Джейми, ме оставиха неподготвена за онова, което предстоеше да се случи.

В края на май в офиса ни се обади по телефона някакъв самозван медиум, който искаше да издаде ръкописа си за срещи със света на отвъдното в Ромни Марш. Когато с нас се свърже евентуален клиент, ние правим всичко по силите си той да остане доволен, поради което аз се запътих с възстаричкото пежо хечбек на Хърбърт към Кент да се срещна, да поздравя и евентуално да придумам клиента. Не шофирам често и ненавиждам магистралата, когато е натоварена, затова тръгнах още на зазоряване, понеже смятах, че така ще се измъкна по живо, по здраво.

Пристигнах много преди девет, срещата мина добре — придумах го, той подписа договор — и към обяд отново бях на път. Движението вече беше много по-натоварено и колата на Хърбърт, която не можеше да се движи с повече от осемдесет километра в час без опасност да изгуби някоя гума, определено не можеше да се справи. Заседнах в най-дясната лента, но въпреки това си навлякох доста сърдити клаксони и клатене на глава. Не е добре за душата да те смятат за досадно присъствие, особено ако си лишен от право на избор по въпроса, затова в Ашфорд слязох от магистралата и тръгнах по второстепенните пътища. Ориентирам се много зле, обаче в жабката имаше карта и аз се примирих, че ще спирам често и ще поглеждам.

Отне ми половин час да се объркам здравата. Още не разбирам как се случи, но подозирам, че възрастта на картата е изиграла своята роля. Това, а също и фактът, че се любувах на околността — на осеяните с иглики поляни, на красивите диви цветя по канавките, — а всъщност би трябвало да внимавам в пътя. Каквато и да е причината, изгубих къде точно на картата се намирам. Карах по тесен път с надвиснали над него огромни дървета от двете страни, когато най-сетне си признах, че нямам никаква представа дали се движа на север, на юг, на изток или на запад.