Кейт Мортън - Отминали времена

На пръв поглед беше като всяко друго село, през което бях минала през този ден: един-единствен път през центъра, с морава в единия край, църква до нея и училище някъде по пътя. Паркирах пред местната църква и редиците уморени лондонски деца буквално изникнаха пред очите ми — мърляви и несигурни след дългото пътуване с влака. Призрачен образ на мама отпреди време, преди да ми бъде майка, преди да бъде каквото и да било, безпомощно запътила се към неизвестното.

Бавно поех по главната улица, опитвайки се — без особен успех — да укротя разлетелите се на всички посоки мисли. Добре, мама се е върнала в Милдърхърст и аз съм я придружавала. Стояли сме пред онази врата и тя се е разстроила. Това го помнех. Беше се случило. Но макар да бях намерила един отговор, появиха се цял рояк нови въпроси, които пърхаха из мозъка ми като нощни пеперуди, търсещи светлината. Защо бяхме идвали тук и защо тя плака? Какво имаше предвид, когато ми каза, че е допуснала грешка, че вече е твърде късно. И защо ме излъга само преди три месеца, когато ме уверяваше, че писмото на Джунипър Блайд няма никакво значение?

Въпросите кръжаха ли, кръжаха, докато накрая не се озовах пред отворената врата на една книжарница. Струва ми се естествено в мигове на най-голямо объркване човек да търси познатото, а високите рафтове и дългите редици спретнато подредени гръбчета на книги ми подействаха невероятно успокояващо. Сред мириса на мастило и подвързии, сред прашинките в сноповете слънчева светлина, в прегръдката на топлия и спокоен въздух отново бях в състояние да си поемам дъх с лекота. Усетих как пулсът ми се нормализира и мислите ми успокояват криле. Вътре беше полутъмно — и толкова по-добре, — а аз се спирах на любимите ми автори и заглавия като учителка, която извиква имена по списък. Бронте — тук, Дикенс — отметнат, Шели — няколко прекрасни издания. Нямаше нужда да ги вадя от местата им, стигаше ми само да знам, че ги има, и да ги докосна леко с върховете на пръстите си.

Обикалях и разглеждах, от време на време премествах някоя книга на мястото й, а накрая излязох на едно открито пространство в дъното на магазина. По средата беше поставена маса със специална колекция от книги под наслов „Местни истории“. Тук бяха събрани истории, красиви томчета и книги от местни автори: „Детективски истории“, „Убийство и хаос“, „Приключенията на контрабандистите от Хокхърст“, „История на отглеждането на хмел“. По средата върху дървена поставка имаше едно познато ми заглавие: „Истинската история на Човека от калта“.

Ахнах и посегнах да взема книгата.

— Харесва ли ви? — изневиделица изникна продавачката и се позавъртя наблизо, сгъвайки парцала си за прах.

— О, да! — отговорих благоговейно. — Разбира се. Че на кого не му харесва!

За пръв път се натъкнах на „Истинската история на Човека от калта“, когато бях десетгодишна и не ходех на училище, а лежах болна у дома. Имах заушки, струва ми се, едно от онези училищни заболявания, които те държат в изолация седмици наред, и сигурно съм мрънкала непоносимо, понеже състрадателната усмивка на мама се беше превърнала в стегната стоическа извивка на устните. Един ден, след като излезе за кратък отдих на Главната, тя се върна отново въодушевена и бутна в ръцете ми една доста пооръфана книга от библиотеката.

— Може би това ще те ободри — каза тя колебливо. — Предназначена е за малко по-други читатели, но ти си умно момиче и съм сигурна, че ще се справиш, ако се постараеш. Доста по-дълга е от нещата, които си свикнала да четеш, но прояви упорство.

Сигурно съм се изкашляла самосъжалително в отговор, без да подозирам, че ми предстои да прекрача един праг, от който няма връщане, че в ръцете си държа предмет, чийто простичък външен вид създава измамна представа за огромната му сила. Всички истински читатели имат книга, момент като този, който описвам, а моят настъпи, когато мама ми даде тази оръфана от четене книга от библиотеката. Защото, макар тогава още да не го знаех, след като потънах дълбоко в света на Човека от калта, реалният живот никога вече нямаше да може да се състезава с художествената измислица. Оттогава изпитвам признателност към госпожица Пери, защото, когато е подала този роман на измъчената ми майка и я е насърчила да ми го даде, тя или ме е объркала с по-голямо дете, или е надникнала дълбоко в душата ми и е съзряла зейналата там дупка, която трябва да бъде запълнена. Винаги съм предпочитала да вярвам във второто. В крайна сметка, мисия на всяка библиотекарка е да събира книгите с техните истински читатели.