Кейт Мортън - Отминали времена

Но пък може би това се случи после. Вероятно в съзнанието ми първо изникнаха онези думи на мама, понеже тя, разбира се, е имала предвид Милдърхърст, когато ми каза за истинските хора в техните истински къщи с много стаи. Какво друго би я накарало да изрече подобно нещо? Неразгадаемото изражение на лицето й се е дължало на спомените й за това място. Мислела е за Пърси, Сафи и Джунипър Блайд и за необикновените и тайни неща, които явно й се бяха случили като малка, когато се е преместила от Лондон в замъка Милдърхърст. Събития отпреди петдесет години, които бяха толкова въздействащи, че едно изгубено писмо я бе разплакало.

Каквато и да беше причината, тази сутрин, докато следвах Пърси на обиколката, водех мама със себе си. Не бих могла да постъпя иначе, дори да бях опитала. Въпреки необяснимо ревнивото ми желание да опозная замъка самичка, частица от мама, непозната и незабелязана от мен, беше неразделно свързана с това място. И макар да не бях свикнала помежду ни да има общи неща, макар че от самата мисъл земята сякаш започваше да се върти по-бързо, осъзнах, че нямам нищо против. Всъщност много се радвах, че интригуващата й забележка по повод куклената къща в музея вече не беше някаква чудатост, парченце от мозайката, което не пасваше никъде. Това беше късче от миналото на мама, парченце, което беше някак по-ярко и по-интересно от околните.

И така, докато Пърси ме развеждаше, а аз я слушах и кимах, една малка призрачна лондончанка пристъпваше безмълвно до мен: ококорена, неспокойна и също разглеждаше къщата за пръв път. Оказа се, че присъствието й ми харесва, а ако се пресегнех през десетилетията, можех да я хвана за ръка. Чудех се колко ли различен е бил замъкът през 1939 година, колко ли промени са се случили през последните петдесет години. Дали дори тогава замъкът Милдърхърст сякаш е спял, потънал в сумрак и прах. Стара къща, която просто чака по-благоприятни времена. Питах се дали ще имам възможност да попитам това момиченце, дали го все още беше някъде тук. Дали изобщо щях да успея да я намеря някога.

Невъзможно е да разкажа всичко, което видях и научих през онзи ден за Милдърхърст, а и не е нужно за нашия разказ. Оттогава се случиха толкова много неща, последвалите събития се извиха, огънаха и примесиха в съзнанието ми до такава степен, че трудно можех да обособя първоначалните ми впечатления за замъка и за неговите обитатели. Затова ще се спра само на местата и звуците, които бяха най-ярки, на събитията, свързани със случилото се след и преди това. Събития, които никога не биха могли и няма да избледнеят в съзнанието ми.

Две важни неща ми се изясниха, докато обикаляхме замъка: първо, госпожа Бърд съществено беше посмекчила нещата, когато ми беше казала, че Милдърхърст е малко занемарен. Замъкът беше западнал, но съвсем не величествено. Второ, и това беше по-важно, Пърси Блайд беше сляпа за този факт. Въпреки че масивните дървени мебели бяха покрити с прах, въпреки че безброй прашинки уплътняваха застоялия въздух, че поколения молци се гощаваха със завесите, тя продължаваше да говори за помещенията така, все едно са в най-цветущите си времена, все едно тук се устройват литературни четения, кралски особи общуват с писатели и цяла армия слуги щъкат невидими напред-назад по коридорите, изпълнявайки заповедите на семейство Блайд. Бих й съчувствала, задето се намира в примката на този въображаем свят, но тя изобщо не беше човек, който поражда състрадание. Беше решителна и не се чувстваше като жертва, затова съжалението ми се превърна във възхищение, в уважение към упорития й отказ да приеме, че тази стара постройка просто се руши.

Длъжна съм да спомена и още нещо за Пърси: за възрастна жена с бастун тя крачеше забележително пъргаво. Разгледахме билярдната, балния салон, оранжерията, после се спуснахме долу в помещенията на прислугата, минахме през килера за сервизите за хранене, килера за стъклария, помещението за миене на съдовете и най-сетне стигнахме до кухнята. От куки по стените висяха медни тенджери и тигани, масивна чугунена печка „Ага“ ръждясваше до една изкривена кухненска печка, няколко празни керамични гърнета стояха едно до друго върху плочите.

В средата грамадна чамова маса се крепеше някак на подпухналите си като на бременна жена глезени, повърхността й беше осеяна с резки от ножове, а брашно беше попило в раните като сол. Въздухът беше хладен и застоял, а на мен ми се стори, че стаите на прислугата дори в по-голяма степен от помещенията на горния етаж носят бледнината на изоставеността, бяха като извадени от употреба части на огромен викториански двигател, станал жертва на новото време и окончателно спрян.