Кейт Мортън - Отминали времена

Не беше ясно какво смята Джунипър по въпроса. И в това нямаше нищо чудно. Сафи често си мислеше, че ако Джунипър беше героиня от книга, щеше да е човек, чието пресъздаване беше най-добре да оставиш на реакциите на другите, чиято гледна точка не можеш да проумееш без опасността да превърнеш двойствеността в абсолютна величина. Думи като „обезоръжаваща“, „ефирна“ и „измамна“ биха били безценни за автора, а също „пламенна“ и „дръзка“, а понякога дори — макар Сафи да съзнаваше, че никога няма да го изрече на глас, — „яростна“. В ръцете на Елиът тя щеше да бъде Джунипър, Котката au Contraire. Сафи се усмихна, доволна от хрумването, и избърса пръсти в коленете си. Джунипър наистина много приличаше на котка: с раздалечените си очи и техният втренчен поглед, с леката си стъпка, със съпротивата срещу внимание, което не е търсила.

Сафи нагази в морето от хартия към другите прозорци, като си позволи кратко отклонение към шкафа, където висеше роклята. Днес сутринта я беше качила горе, веднага щом Пърси излезе от къщата. Сега я извади от скривалището й и я преметна през ръката си, все едно е спяща принцеса от приказка. Наложи се да огъне една закачалка, за да може коприната да се увие около външната страна на гардероба, но беше наистина необходимо. Роклята трябваше да бъде първото нещо, което Джунипър ще види, когато отвори вратата довечера и включи осветлението.

Сега за роклята: тя беше идеален пример за непознаваемата Джунипър. Когато писмото пристигна от Лондон, беше такава изненада, че ако Сафи не беше наблюдавала цял живот внезапните промени на настроенията на сестра си, щеше да повярва, че това е някакъв номер. Ако имаше нещо, свързано със сестра й, на което тя беше готова да заложи пари, то беше следното: Джунипър Блайд не даваше пет пари с какво е облечена. Беше прекарала детството си в обикновен бял муселин и босонога и имаше любопитната способност да превръща след броени часове всяка нова дреха, независимо колко е елегантна, в безформен чувал. Сафи таеше надежда, че зрелостта ще промени Джунипър, но не стана така. Другите момичета на седемнайсет мечтаеха да отидат в Лондон за първия си сезон в светското общество, а Джунипър дори не го споменаваше и стрелкаше Сафи с толкова гневен поглед, когато тя се осмеляваше само да го намекне, че после я болеше седмици наред, все едно се е изгорила. И толкова по-добре, понеже баща им никога не би го допуснал. Джунипър беше неговото „същество на замъка“, така й казваше, тя не биваше никога да го напуска. Какво изобщо можеше да търси момиче като нея на баловете за дебютантки?

А и смайващият набързо надраскан послепис на писмото от Джунипър, която молеше Сафи да й ушие някаква рокля, нещо, с което би могла да отиде на танци — нямало ли някъде стара рокля на майка й, която е носила в Лондон преди смъртта си, и която може да се преправи? Джунипър беше адресирала писмото само до Сафи, така че макар двете близначки да се грижеха за Джунипър заедно, Сафи да обмисли молбата й самичка. Тя дълго размишлява и стигна до извода, че градът явно е променил малката й сестра. Запита се дали у Джунипър няма да има и други промени, дали ще поиска да се премести в Лондон за постоянно след войната. Да се махне от Милдърхърст, независимо от желанията и плановете на баща им.

Каквито и да бяха причините за молбата на Джунипър, Сафи я изпълни с удоволствие. Освен пишещата машина, другата гордост на Сафи беше шевната й машина „Зингер 201-К“ — несъмнено най-хубавият модел, произвеждан някога. От началото на войната тя шиеше извънредно много, но все практични неща. Въодушеви я възможността да избута настрани купчините одеяла и болнични пижами поне за известно време и да ушие нещо модерно, особено по предложение на Джунипър. Сафи веднага се сети коя рокля има предвид сестра й — възхищаваше й се още навремето, в онази незабравима нощ през 1924 година, когато мащехата й беше облякла роклята за лондонската премиера на пиесата на баща им. Оттогава я съхраняваха в архивната стая, която се затваряше херметически и поради това беше единственото място в замъка, където дрехата нямаше да пострада от молци и плесен.

Сафи нежно плъзна пръсти по копринените поли на роклята. Цветът наистина беше изключителен. Сияен, почти розов като долната част на дивите гъби, които растяха край мелницата, цвят, който небрежният поглед може да обърка с кремаво, но който би възнаградил по-внимателно вглеждане. Сафи преправя роклята седмици наред, винаги тайно, но двойствеността на начинанието си струваше. Вдигна подгъва, огледа прецизния си шев и доволна, го поглади. Направи мъничка крачка назад, за да се възхити по-добре на въздействието на дрехата. Да, беше прекрасна. Сафи беше взела една красива, но остаряла дреха и въоръжена с любимите си броеве на списание „Вог“, я беше превърнала в произведение на изкуството. Може и да звучеше нескромно, но какво пък. Сафи съзнаваше, че това може и да е последната й възможност да се наслади на роклята в цялата й прелест (тъжната истина бе, че не се знаеше каква съдба очаква роклята, след като попадне в ръцете на Джунипър), затова нямаше да съсипе мига, като се придържа към ужасните ограничения на престорената скромност.