Кейт Мортън - Отминали времена

Я виж ти! Сафи спря, все още с ръце върху коленете — какво друго да се появи изпод шубрака от вестници, ако не сребърната лъжица за сервиране на баба им! Точно нея търсеше вече половин ден! Приклекна, притисна длани към бедрата си и изпъна кръста си. Само като си помисли, че през цялото време, докато двете с Люси преравяха чекмеджетата, лъжицата е била под боклуците в стаята на Джунипър! Сафи тъкмо щеше да я измъкне от там — на дръжката имаше петно, за което трябваше да се погрижи, — когато установи, че лъжицата е служила за нещо като отбелязалка. Отвори бележника — поредните драсканици на Джунипър, обаче на страницата имаше дата. Очите на Сафи, тренирани от ненаситното четене, откакто се помни, изпревариха добрите й обноски и за част от секундата тя успя да установи, че бележникът е дневник, а написаното на тази страница е отскоро. Май 1941 година, точно преди Джунипър да замине за Лондон.

Ужасно е да четеш дневника на друг човек и Сафи щеше да се почувства страшно унизена, ако някой наруши така собственото й лично пространство, обаче Джунипър не даваше пет пари за правилата на добрия тон по някакъв начин, който Сафи разбираше, но не можеше да облече в думи, точно затова нямаше нищо нередно тя да надникне в дневника й. Всъщност навикът на Джунипър да оставя лични документи пред очите на всички беше покана към по-голямата й сестра, която майчински се грижеше за нея, да се увери, че всичко е наред. Джунипър беше почти на деветнайсет, но беше специална: не се държеше отговорно към себе си като повечето зрели хора. Какво друго можеха да сторят Пърси и Сафи като настойнички на Джунипър, освен да се осведомят за делата й? Бавачката изобщо не би се поколебала дали да разлиства дневниците и писмата на поверениците си, попаднали пред погледа й, и точно затова двете близначки много се стараеха да сменят скривалищата. Фактът, че Джунипър не си правеше труда, за Сафи беше достатъчно свидетелство, че сестричката й нямаше нищо против малко майчински интерес към делата й. И ето че Сафи се оказа тук, а дневникът на Джунипър лежеше пред очите й, отворен на относително скорошна страница. Защо да не надникне — направо щеше да е проява на безучастие, ако не го стори!

На предното стълбище имаше облегнат някакъв велосипед — точно където обикновено Пърси оставяше своя, когато беше прекалено изморена, мързеше я или бързаше, за да го прибира в обора. Което се случваше често. Странно — Сафи не беше споменала за други гости, освен Джунипър и онази личност Томас Кавил, а те двамата щяха да пристигнат с автобус, със сигурност не на колело.

Пърси изкачи стълбите и зарови в чантата си за ключовете. Откакто беше започнала войната, Сафи много държеше да заключват вратите, убедена, че Милдърхърст ще бъде ограден в червено на картата на Хитлер, а сестрите Блайд ще бъдат набелязани за арест. Пърси нямаше нищо против да заключва, обаче ключът й сякаш винаги нарочно се криеше от нея.

В езерото зад нея патиците размахаха криле и се разхвърчаха пръски, тъмният силует на гората Кардейкър потръпна, отекна гръмотевица, вече по-близо, и времето сякаш се разтегли като ластик. Пърси тъкмо щеше да се откаже и да заблъска по вратата, когато тя се отвори и на прага се появи Люси Мидълтън с кърпа на главата и със слаб фенер за велосипед в ръка.

— О, боже! — отскочи към сърцето ръката на бившата им икономка. — Стреснахте ме.

Пърси понечи да каже нещо, но не намери думи и затвори уста. Спря да рови из чантата си и я преметна през рамо. Още не намираше думите.

— Аз… аз помагах в кухнята — обясни Люси с пламнало лице. — Госпожица Сафи ми звънна. По телефона, по-рано. Никоя от прислужниците не била свободна.

Пърси се прокашля и тутакси съжали за това действие. Дрезгавото й грачене издаваше нервност, а Люси Мидълтън беше последният човек, пред когото тя би искала да изглежда несигурна.

— Значи, всичко е готово, нали? За довечера?

— Паят е във фурната и съм оставила на госпожица Сафи напътствия.

— Разбирам.

— Вечерята ще стане бавно. Допускам, че госпожица Сафи ще прегрее преди това.

Шегата не беше лоша, но Пърси твърде дълго се забави да се засмее. Мъчеше се да намери какво да каже, но все й се струваше неподходящо, а Люси Мидълтън, която стоеше и чакаше разговорът да продължи, явно беше разбрала, че няма да се случи, понеже неловко се опита да заобиколи Пърси и да отиде при велосипеда си.

Не, вече не беше Мидълтън. Люси Роджърс. Двамата с Хари се бяха оженили преди повече от година. Осемнайсет месеца.