Кейт Мортън - Отминали времена

Хвърли поглед назад, свали роклята от закачалката и почувства приятната й тежест в ръцете си. Пъхна по един пръст под двете презрамки и провеси роклята пред себе си, дъвчейки долната си устна, докато се оглеждаше в огледалото. Стоеше, наклонила глава на една страна — детински навик, от който така и не се отърси, — и от това разстояние в сумрака изглеждаше, сякаш времето е спряло. Ако присвиеше очи още малко и се усмихнеше по-широко, можеше пак да стане момичето на осемнайсет години, застанало до мащехата си на лондонската премиера на пиесата на татко, копнеещо да притежава бледорозовата копринена рокля и обещало си някой ден и то да облече такова прелестно нещо, може би дори на собствената си сватба.

Сафи върна роклята на закачалката, като междувременно се спъна на една захвърлена долу стъклена чаша — от сервиза, който семейство Аскуит подарили на родителите й като сватбен подарък. Въздъхна — непочтителността на Джунипър наистина нямаше граници. За самата Джунипър това не беше проблем, обаче след като беше видяла чашата на пода, Сафи просто не можеше да си затвори очите. Наведе се да я вдигне, но малко преди да се изправи, мярна чаена чаша от лиможки порцелан под един стар вестник и неусетно наруши собственото си златно правило — коленичи и се зае да почиства. Купчината съдове, които събра след минута, с нищо не намали хаоса. Толкова много хартия, толкова много надраскани думи.

Бъркотията, невъзможността да въведе някакъв ред, да си върне някоя стара мисъл причиняваше почти физическа болка на Сафи. Известно време и двете с Джунипър пишеха, но методите им бяха съвсем различни. Сафи имаше навика всеки ден да си отделя по няколко скъпоценни часа, за да седи мълчаливо само с бележника си, с писалката, подарък от татко за шестнайсетия й рожден ден, и с кана току-що сварен силен чай. Разположила се с тези неща, тя старателно и бавничко нижеше думите в приятна последователност, пишеше и пренаписваше, редактираше и усъвършенстваше, четеше на глас и се наслаждаваше на удоволствието, че вдъхна живот в историята на своята героиня Адел. Едва след като останеше напълно доволна от написаното през деня, вадеше пишещата си машина „Оливети“ и печаташе новия абзац.

Джунипър обаче работеше като човек, който се мъчи да се отърси от нещо объркващо. Пишеше, когато я сполети вдъхновението, бързешком, пръскаше подире си своите стихове, фрагментираните образи, неуместните, но някак по-изразителни наречия — бяха из целия замък, нападали като трохи, показващи пътя към детската стая на последния етаж. Сафи ги намираше понякога, докато чистеше — накапани с мастило страници по пода, зад канапето, под килима — и потъваше в изградения на тях образ на древна римска трирема с вдигнати и издути от вятъра платна, със заповедта, изкрещяна на палубата, и скритите под носа любовници, които всеки момент можеха да бъдат заловени… А после историята се оказваше изоставена, станала жертва на мимолетния интерес на Джунипър, вече насочил се другаде.

Друг път целите истории започваха и приключваха на неистови композиционни тласъци, мании, казваше си понякога Сафи, макар че никой от семейство Блайд не използваше тази дума лековато, категорично не и по отношение на Джунипър. Най-малката им сестра понякога не се появяваше на масата за вечеря, а по дъските в детската стая навън се процеждаше ивица топла светлина. Татко им нареждаше да не я притесняват, понеже нуждите на тялото били второстепенни по отношение на нуждите на гениалния ум, но Сафи винаги тайно отнасяше горе по някоя пълна чиния, без да я види той. Не че храната не оставаше недокосната — Джунипър просто пишеше ли, пишеше по цели нощи. Пламваше внезапно като болна от тропическа треска, от каквато понякога боледуват хората, но при нея траеше кратко и на следващия ден вече цареше спокойствие. Тя се появяваше от таванската стая: изморена, зашеметена и празна. Прозяваше се и пристъпваше лениво като котка, а връхлетелите я демони бяха прогонени и напълно забравени.

И точно това беше най-странно за Сафи, която старателно съхраняваше своите произведения — черновите и завършените варианти — в еднакви кутии с капаци, подредени спретнато в архивната стая за идните поколения, и която винаги се стремеше към вълнуващата тръпка да подвърже произведенията си като книга и да ги предаде в ръцете на някой читател. Джунипър обаче изобщо не се интересуваше дали някой чете написаното от нея. Не показваше произведенията си на другите не от фалшива скромност — Джунипър просто не даваше пет пари. Напишеше ли нещо, то преставаше да я интересува. Когато Сафи спомена за това пред Пърси, тя изобщо не се озадачи, което можеше да се очаква. Горката Пърси, толкова неспособна да твори…